Читать «Необходими жертви» онлайн - страница 20

— Втори ключ? Да не са гаджета?

— Едва ли. Освен ако не са като Хариет и Мод.

— Кои?

— Хариет и Мод. Това е пиеса, Логан, класика. Двайсетгодишно хлапе се влюбва в осемдесетгодишна баба.

— Спести ми подробностите, Хенри, преди малко обядвах.

— Всеки имал ключове от дома на другия, в случай че някой от двамата се заключи, без да иска. Дамата отворила вратата, влязла, извикала го, после го видяла да лежи на пода. Помислила си, че е припаднал, изтичала в хола и видяла кръвта. — Замълча и се загледа в трупа. — Чух, че са се свързали със сестрата на жертвата.

Логан въздъхна:

— Не й завиждам.

8.

Тя пребледня и се хвана за бюрото, за да не падне.

— Съседката му го намерила тази сутрин, Дана. Тя се е обадила в полицията.

— Не — промълви тя. — Вчера ми се обади. — Олюля се и затрепери. — Говорихме. Щяхме да обядваме заедно. Трябваше да отменя…

— … Дана. Дана?

— Вчера. Снощи говорихме по телефона.

Силите я напуснаха. Краката й се подкосиха. Тя се свлече на коженото кресло и изпусна слушалката.

— Дана? Дана, чуваш ли? Дана?

Ушите й забучаха. Стаята се завъртя пред очите й. Стените започнаха да я притискат, свиваха се като на филм, стаята се смаляваше. Не можеше да диша. Подът се разтресе и изведнъж я върна към действителността. Вратата на кабинета се отвори с трясък. Крокет започна да нарежда още от прага:

— Мамка му, Дана. Не е ли време да продължим с проклетата презентация? Това се отразява много зле на бизнеса…

„Не е сън — помисли си тя. — Истина е.“ Погледна телефонната слушалка, която висеше от бюрото.

„Джеймс е мъртъв.“

Очичките на Марвин Крокет я пронизваха и в този момент тя го възненавидя. Мразеше го, защото той бе олицетворение на действителността. Емоциите се изляха без задръжки, освободени от болката, която стягаше гърдите й, разтресоха я като ударна вълна от взрив, изляха се в мигновен пристъп на ярост. Тя се изправи и събори бюрото, сякаш бе стиропоров театрален декор. Купища документи и компютърна екипировка с трясък се стовариха на пода.

* * *

Няколко часа, след като избяга от кабинета си замаяна от скръб и обзета от отчаяние, Дана седеше на пейка в ослепително бял коридор и гледаше втренчено отражението на флуоресцентните лампи върху лъскавия линолеум. Все още изпитваше слаба надежда, че това, което става, не е истина, но всичко в обстановката говореше за противното. Отляво бе кабинетът на съдебния патоанатом на окръг Кинг. Някъде зад тази врата, под бледата светлина, сред вани от неръждаема стомана и колички с хирургически инструменти върху студена метална маса лежеше брат й Джеймс. Въпреки яснотата на положението още не искаше да приеме, че е мъртъв, напук на всяка логика вярваше, че е станала жестока грешка, която ще бъде поправена след многословни извинения от страна на виновните. И преди бе минала през същата фаза, бе седяла на същата пейка пред същия кабинет, докато чакаше да разпознае тялото на баща си. Нямаше грешка. Това бе реалност. Брат й беше мъртъв.