Читать «Необходими жертви» онлайн - страница 22

— Госпожо Хил?

Дана се обърна. Видя мъж със сини болнични дрехи и бяла престилка.

— Готова ли сте? — Огледа коридора зад нея. — Има ли друг с вас?

— Не — прошепна тя. — Сама съм.

Логан се изправи.

— Аз ще я придружа.

* * *

Седнала в спряната кола, втренчила се в трите голи бели гаражни врати, тя още виждаше обезобразеното и разкривено лице на брат си. Лекарите бяха направили всичко възможно, за да го поизчистят, да го приведат в добър вид. Не й се искаше да си представя как е изглеждал преди това. Лицето му бе подуто, със странни кафяви и лилави петна, черни около очите, които бяха като процепи. Отначало й се стори толкова чуждо, че за момент я изпълни надежда, че това не е брат й.

— Трябва да видя ръката му.

— Коя? — попита лекарят.

— Лявата.

Дана заобиколи масата отляво. На самия връх на лявото кутре на брат й имаше бенка със странна форма — същата като на нейното ляво кутре. Приличаше на Сатурн, планетата с пръстен около екватора. Като деца се заклеваха да пазят тайна, като допираха бенките си. Това бе техният таен знак.

Ръката на Джеймс. Джеймс… Нямаше грешка.

Старият бигъл на Макмилан се обади жално, уморено. Кучешкият вой я върна към действителността. Дана си го спомняше като кутре. Мястото на семейство Хил в Медина се простираше върху четири декара, имаше добре поддържана морава, живи плетове, рододендрони и лалета. Задният двор се спускаше с лек наклон към езерото Вашингтон. Понеже гаражът беше отляво на голямата постройка, от къщата не можеха да видят колата й. Тя седеше незабележима и й се искаше да остане така вечно. Не беше възможно, разбира се. Не можеше и да се разкрещи истерично или да се предаде на болката и мъката, която стягаше гърдите й, сякаш някой ги бе затиснал с крак. Имаше задача. Отново трябваше да съобщи лошата новина. Това беше мисията й в живота — да носи лоши новини. Бе казала на майка си и брат си за смъртта на баща си. Представи им версията, която съдружникът му я помоли да разкаже: че на стареца му е прилошало при игра на бадминтон във Вашингтонския спортен клуб и е починал на път за болницата. Истината — че баща й обядвал в апартамента на секретарката си и издъхнал, докато правел секс с нея — нямаше да промени нищо и само щеше да причини допълнително страдание на майка й.

Дана гледаше втренчено вратите на гаража и се питаше какво да каже на майка си този път, как да смекчи жестоката вест. Какво можеше да каже? Кое би могло да намали мъката по изгубеното дете? Какво друго освен: „Мамо, Джеймс е мъртъв. Убили са го. Не знам защо, а и едва ли има значение. Той е мъртъв.“

— Боже мой! — промълви тя и закри устата си с ръка. Сълзите потекоха по страните й. Нервите й отново не издържаха. Отчаяно се вкопчи в кормилото и тялото й се разтресе. — Боже мой! Божичко!