Читать «Възходът на Атон» онлайн - страница 18

Доближих до вратата и внезапно замръзнах на място. Пазеха я наемници от Куш в окичени с ресни кожени поли и презрамни ремъци с медни капси. Бяха най-малко дванайсетина; част от тях бяха въоръжени с хопеш, втъкнат в платнен пояс, а други — с копия и щитове, носещи опознавателните знаци на полковите подразделения с имената на Изида и Птах. Патрули от по неколцина стрелци обикаляха наоколо с тежки, двойно огънати нубийски лъкове в ръцете и острозъби стрели в колчаните, провесени на гърбовете им. Всички бяха с украшенията за глава на ивици в бляскаво синьо и златисто, покриващи мястото от челото до тила; бяха отличени до един със Златната огърлица за воинска доблест и със Сребърните пчели за храброст. Дори от кътчето, където се бях свил, можех да забележа, че лицата на всички са обезобразени. На един му липсваше око, друг имаше дълбок белег, спускащ се във врата му, на трети бузата бе сбръчкана, а окото — изтекло от страшен пожар.

Слънцето бе пробило през вече редеещата мараня. Тъкмо смятах да се връщам, когато чух вик на момче, което си играеше във вътрешния двор отвъд. Забелязах и дълбоко изритите следи от колела на кола, водещи към входната порта. Силно озадачен, клекнах и се вслушах. Отново се разнесе същият вик. Начаса в главата ми нахлуха спомените от къщата на леля Изития. Дали не бях станал неволен свидетел на същото? Момче, което си играе само, но пазено от възрастни?

Върнах се при другарите си в спалното помещение. Разказах им какво съм видял, ала те свиха рамене озадачени. Само Рамзес се усмихна лукаво и самодоволно, потривайки клюнестия си нос, все едно знаеше някаква тайна, но държеше да не я споделя. Хюйи измърмори нещо за предпазливост, понеже Павилионът на мълчанието бе забранена територия. Потърсих Уени и го намерих да се припича на слънце, подпрял гръб на стената, със стомна с тъмно пиво в скута — все по-често срещана гледка. Вече не се страхувахме от него така, както когато бяхме малки момчета. Пък и той бе остарял — движенията му бяха станали по-бавни, понякога заваляше думите, все по-често имаше нужда от помощта на подчинените си… Попитах го за Павилиона на мълчанието, а той се поизправи, отпи от стомната с пиво и понечи да се развика, но нещо го спря и само сви рамене.