Читать «Възходът на Атон» онлайн - страница 19
Пол Дохърти
— Или скоро, или малко по-късно — промърмори той.
— Какво „скоро или по-късно“? — настоях. Уени се вторачи в мен с леко провиснала долна челюст. — Кой е там? — попитах отново.
Уени примигна и преглътна с усилие. После огледа вътрешния двор и притули носа си с едната ръка.
— Забуления — леко размаза той произнесените звуци.
— Защо е забулен?
— Защото е грозен като тебе!
— А кой е той?
Уени се задоволи с една усмивка и ме отпъди. Любопитството ми се разбуди отново. Кое бе това момче, което живееше в самота, защото е грозно? Защо имаше следи от колела? Ами обезобразените лица на стражите? Много рано на следващото утро и дълго преди да съмне, на осемнайсетия или деветнайсетия ден от сезона на разлива се измъкнах тихомълком от спалното помещение и заех позиция недалеч от Павилиона на мълчанието. Стражата бе лесно различима на ярката светлина от напоените със смола факли, забити в земята. Играещите пламъци осветяваха добре както щръкналите колове по входната порта, така и грозните рани по лицата на онези, които я пазеха. Зачаках.
Двойната порта бе отворена, за да пропусне бавно излизаща покрита кола, теглена от четири боядисани в червено и бяло вола с венци, окачени на роговете им. Предвождаха ги двама кушитски стрелци с лък, а на седалката имаше кочияш. В колата бе поставен нещо като наос — преносим молитвен кът. Различих не само дървената му рамка, но и очертанията на нечия фигура, скрита зад падащите завеси от най-фина ленена материя. В колата искряха гърнета със запален тамян, вдигайки уханни облаци пушек. След нея вървеше ескорт и цялото шествие изви на изток и се насочи към реката. Сподирих ги. След малко колата спря до неголяма горска поляна.
Денят вече светлееше от ярките лъчи на изгряващото слънце. Откъм стърчишката на колата бе сложена подвижна стълба и някой дръпна завесата на наоса встрани. Показа се фигурата на човек, чиято глава и лице бяха скрити под ленена маска, а тялото бе високо и неестествено слабо, с необичайно издължени крака и ръце. Който и да бе, нямаше никакво украшение, с изключение на защитен наръкавник с декоративни сребърни кабари. Забелязах хлътналите му гърди и рязко издадения напред корем. Докато слизаше тромаво, с нещо ми напомни движенията на паяк. Човекът не носеше сандали, така че видях също толкова слаби стъпала, чиито пръсти изглеждаха точно като пръстите на маймунски крак. Нима такъв беше Забуления? Той се обърна с гръб към мен и приседна с кръстосани крака върху възглавници в кървавочервено, които бяха поставени от стражата заедно с две гърнета с горящ тамян — по едно вляво и вдясно. Той се завъртя към изгряващото слънце с приведена глава. Нисък и мелодичен глас запя химн, който един ден щеше да ехти из цял Египет, разтърсвайки из основи неговите богове:
Бях приклекнал като прикован на мястото си. Останалите от свитата се бяха свили в полукръг зад него; външният му вид безспорно бе странен, ала гласът бе силен и плътен, при това човекът пееше прочувствено и завладяващо, с неочаквана за това хилаво тяло страст. Дали Забуления не бе някой от поклонниците на Атон — Слънчевия диск, който се радваше на постоянно нарастваща популярност сред заможните знатни личности в Тива? Видях как булото бе смъкнато назад от лицето му. Запромъквах се между дърветата, заобикаляйки във фланг стражата, за да намеря по-удобно място, откъдето се вижда по-добре. Наместих се под един зелен дъб. А хърбавият велможа вдигна глава, откривайки лице с издължена брадичка, тесни очи и тънък нос над плътни червени устни; високите му скули подсилваха ефекта от тесните очни процепи. Колкото и да бе необикновено, това лице имаше странна хубост. Главата се сведе отново надолу и химнът продължи:
