Читать «Възходът на Атон» онлайн - страница 17

Жените обаче бяха нещо съвсем различно. Годините минаваха и заедно с тях се бяха променили и телата ни. Вече не играехме на кегли, прескочикобила или теглене на въже; повишаваше се интересът ни към боя с тояги, борбата и бокса — всичко, в което изразходвахме част от енергията, вряща у нас. Разбира се, Уени пръв забеляза промяната: преструваше се, че не вижда потните ни набези под дърветата и из храсталаците с прислужниците и момичетата от кухните, които минаваха през вътрешния ни двор, понесли гърнета или кани, люлеейки бедра и поглеждайки лукаво към нас. Да, Уени се опитваше да ни помогне със съвети, но отношението му към жените бе събрано без остатък в пословицата, която повтаряше мрачно и с горчивина: „Да поучаваш жена, е все едно да държиш торба с пясък, разпрана и от двете страни.“ Бе очевидно, че преживяванията и опитът му с жените не са били от щастливите! Човек със сигурност можеше да се обзаложи, че никога не бе имал божията благословия да окаменее, зърнал лика на жени като Тийи, Нефертити и Анхсенамон. Веднъж повторих пред Нефертити споменатия съвет на Уени, при което тя избухна в кикот и ми отвърна: „Ах, Маху, не си струва да поучаваш една истинска жена. Тя винаги е добре осведомена.“

Но ето и един съвет от Уени, който Собек пренебрегна и се изложи на смъртна опасност: „Никога, никога не си позволявайте каквато и да е връзка с Пер Хе Нрет — царския харем, с която и да е от наложниците, независимо каква е и откъде е! Всяка от тях принадлежи на Великолепния и е едно от Свещените царски украшения!“

Слушах много внимателно. Постепенно Великолепния нахлуваше все по-стремително във всекидневните ни уроци, и то не само с името и титлите си, но и като реална власт, докато принц Тутмос стъпваше все по-здраво на краката си и авторитетът му на царстваща особа растеше от ден на ден сред младите мъже в Кап.

Случи се така, че първият ми набег навън постави началото на една от онези нишки, които по-късно щяха да омотаят целия ми живот. Бях излязъл с една прислужница от кухнята — голяма сладурана с панделка със синци на главата. Бяхме се озовали дълбоко в овощните градини, когато тя внезапно скочи и пошепна, че сигурно вече са забелязали отсъствието й. С огорчение и изненада я загледах как изчезва като сянка между дърветата. Останах да лежа известно време. Нищо не намекваше за приближаващо се зло, както ни бяха предупредили жреците на календара за настъпващия ден. На тази дата, казваха те, хората са подвластни на Червенокосия бог Сет. Затова бяха отменени заниманията в училище и всички други дейности. Очертаваше се пълна скука от зори до мрак. Затова реших да се поразходя из овощната градина и така за първи път стигнах близо до Павилиона на мълчанието. Бях чувал за него в разговорите в спалното помещение и на учебния полигон, но не им бях обърнал особено внимание. Той се намираше на известно разстояние от царската резиденция. Впрочем ставаше дума не точно за павилион, а за двуетажна къща, надничаща зад варосана стена. От наблюдателната си позиция различих финикови палми, смоковници и една разновидност на терпентиновото дърво. Имаше прокопан канал от Нил за поливане на тревата, градините и участъците с лековити растения. Припълзях по-близо, движейки се безшумно между дърветата, за да разбера, че павилионът има само един вход — двойна врата от здраво дърво със стърчащи колове, боядисана в блестящо черно.