Читать «Възходът на Атон» онлайн - страница 20
Пол Дохърти
Химнът бе подет от ескорта с ниско монотонно пеене, последвано от тишина. Онова, което върлинестият големец държеше в скута си, се оказа синя водна лилия. Преместих се по-близо. Той се обърна наляво и даде знак на командира на ескорта. След няколко тихо изречени думи се върна към мечтателното си съзерцание. Слънцето се изкачваше бързо нагоре, заливайки горската поляна с пробягваща светлина. Тъкмо се канех да се оттегля, когато почувствах острия връх на нещо във врата ми. Едноок кушит бе насочил към мен копие само на десетина сантиметра от лицето ми. От двете му страни имаше по един въоръжен със стрела и лък, чиито тетива бяха опънати до краен предел. Гледаха ме с безизразни очи. Чувствах, че не мога да кажа и дума. Бях силно изплашен както от тях, така и от рязко прекъсналата тишина. Кушитът се приведе, стисна ме за рамото и ме изправи на крака. Носех само препасник на слабините и ленен шал върху раменете. Той го смъкна и изрече тихо нещо на спътниците си на език, който не разбрах. Опипаха препасника ми.
— Нямам никакво оръжие — успях да заекна аз.
— Вземете го с вас! — нареди Забуления, докато се връщаше към колата. Седна на мястото си, преносимата стълба бе вдигната и необикновеното шествие пое към Павилиона на мълчанието.
Следвах ги бавно с увитото около врата ми въже. Кушитът, който придърпваше края на въжето, не беше груб: държеше се с мен като към домашен любимец, който има нужда сегиз-тогиз да бъде връщан в правия път. Стигнахме до Павилиона на мълчанието и невидими ръце като по сигнал отвориха черната порта. Озовах се в правоъгълен вътрешен двор, преполовен от канал, а в средата му тихо припляскваше водата на неголям фонтан. Нямаше градина, но навсякъде се виждаха кошници, пълни с току-що откъснати цветя, чийто аромат изпълваше въздуха и привличаше работливите пчели. Фасадата на къщата отговаряше на изискванията за ранга на всеки благородник: имаше портик с колони от ливански кедър с изящно изобразена хералдика и други опознавателни знаци и символи. Колата спря точно пред красиво оформените стъпала. Забуления слезе и веднага хлътна в къщата, следван от странната си свита. Сега той се движеше доста по-свободно и не толкова тромаво, а с естествена лекота и с достойнство, все едно осъзнаваше недъгавостта си и бе решил да покаже недостатъците си, а не да ги крие. Пазачът ми сведе очи към мен:
