Читать «Възходът на Атон» онлайн - страница 16

— Господарю, той казва истината.

Отворих очи. Уени държеше малкото глинено гърне, помирисвайки го подозрително.

— Ползвал ли си го? — дръпна той джуджето и го изправи да седне на пейката.

Джуджето ме погледна бързо, кимна и промърмори нещо, което Уени не успя да разбере.

— Слагал си е от маста на косата — поясни Хоремхеб. — Тя пропъжда мухите…

Уени отиде с бързи и големи крачки до Хоремхеб и го удари по лицето.

— Ще се обаждаш само когато те заговорят — процеди той и се обърна към мен, измервайки ме с хладно и пресметливо изражение, но гневът се бе изтеглил от лицето му: — Добре, бива си те — измърмори и продължи: — И името ти пасва: Маху, Павиана от Юга — после задъвка горната си устна и се разпореди: — Джуджето може да се изправи! — погледът му все още бе вторачен в мен. — А сега всички бегом надолу до водата, за да поплувате. После може да се нахраните.

Той се отдалечи бързо, последван от Тутмос и придружаващите го наставници. А ние приседнахме в прахта. Поне за мен бе наистина необходимо, тъй като краката ми още трепереха. След малко бяхме поведени до канала, където се измихме. Никой не проговори, преди да се приберем. Стоях прав до леглото си и се бършех, мислейки повече за изкусителните миризми, които се носеха от печката във вътрешния двор. Хоремхеб и Рамзес се приближиха едновременно. Хоремхеб протегна дясната си ръка.

— Песоглавецо от Юга, няма да го забравя!

Стиснах ръката му, както и ръката на Рамзес и с това приключи всичко. В него ден научих два изключително важни и полезни урока: как да печеля приятели и как да оцелявам. Оттогава изчезнаха всички дребни и ненужни жестокости, а аз стигнах до собствена житейска философия: да не се правя на много умен, за да не дразня равните с мен, нито на прекалено глуповат, за да не дразня учителите ми. Щях да бъда единствено Маху, който живее сам за себе си и крачи само по собствения си път. Хоремхеб не забрави никога тази случка, както и Уени. Веднага след въпросния ден установих, че занапред ще бъда за всички обект на специално внимание, но намерих успокоение в пословицата, която научих в класната стая: „Не вярвай нито на брат си, нито на който и да е приятел, както и не търси близък спътник или съдружник, защото всички те са ненужни.“ Тя бе от Поученията на цар Аменемес и се оказа особено подходяща за моя случай. Досега винаги бях реагирал по вътрешен подтик, като не се доверявах никому, и продължих да спазвам това правило; бях печелил и печелех приятели или поне съюзници, без да си създавам врагове.

Добих опит и постигнах успехи в изучаването на свещенослужителската и йероглифната писменост, приготвянето на папируси и извършването на пресмятания — особено с нилометъра. Заедно с всички се запознавах с върховите постижения в теологията, с традициите в почитането на боговете и в многообразните храмови култове. А всичко това се събираше около и в Амон Ра — мълчаливия бог на Тива, който с течение на много години се бе слял и отъждествил с Бога слънце, за да се превърне в наше време във върховното божество на Египет. Бяхме обучавани за мистериите, включени в ритуалите на Озирис, за подробностите от пътуването през Ам Дуат, тоест Отвъдното, или Долния свят, а също за особеностите на разликата между Ка и Ба — душата и духа. Цялата тази бъркотия не представляваше и не означаваше нищо за мен. Боговете бяха също толкова сухи, прашни и скучни, колкото сметките за определяне стойността на едно ките злато или един дебен мед.