Читать «Часът на чудовището» онлайн - страница 56

Тя беше сгъната сякаш няколкостотин пъти и отварянето ѝ приличаше на развързване на възел. Конър хвърли на Лили раздразнен поглед, но тя все така упорито се преструваше, че следи какво говори учителката.

Конър изглади бележката на чина и я прочете. Въпреки всички прегъвки, написаното се състоеше само от четири реда.

Четири реда. След тях целият свят се смълча.

Прости ми, че разказах на всички за майка ти, гласеше първият ред.

Мъчно ми е, че вече не съм ти приятелка, гласеше вторият.

Добре ли си?, гласеше третият.

Аз те виждам, гласеше четвъртият ред, а думичката Аз беше подчертана поне сто пъти.

Конър прочете бележката още веднъж. И още веднъж.

Погледна към Лили, която в момента приемаше похвалите на госпожа Марл и видя, че страните на момичето бяха потънали в яростна руменина, но не заради думите на учителката.

Госпожа Марл продължи нататък между чиновете, подминавайки с лекота Конър.

Когато учителката отмина, Лили погледна момчето. Погледна го право в очите.

В бележката беше казала истината. Лили виждаше Конър, наистина го виждаше.

Конър преглътна болезнено, преди да успее да проговори.

— Лили… — почна той, но тогава вратата на класната стая се отвори, влезе секретарката на училището, повика госпожа Марл и ѝ зашепна нещо на ухото.

После и двете се обърнаха и се втренчиха в Конър.

Сто години

Бабата на Конър спря точно пред вратата на майчината му болнична стая.

— Няма ли и ти да влезеш? — попита Конър.

Баба му поклати глава.

— В чакалнята съм — отговори, обърна се и го остави сам.

Стомахът на момчето беше свит болезнено от страх какво ще завари в стаята. Никога досега не го бяха викали от училище, не и насред часовете, никога, дори когато бяха приели майка му болницата миналия Великден.

През съзнанието му препускаха въпроси.

Въпроси, които Конър умишлено прогони.

Натисна дръжката и отвори вратата, уплашен, че ще види най-страшното.

Но майка му беше будна, болничното легло беше повдигнато и тя седеше. Нещо повече, усмихваше се, и за секунда сърцето на Конър подскочи. Новото лекарство сигурно е проработило. Тисовото дърво я е излекувало. Чудовището е помогнало…

Но после видя, че очите на майка му не се усмихват. Тя се радваше да го види, но беше и много уплашена. И тъжна. И по-уморена от когато и да било, което вече означаваше много. А и не биха го взели от училище насред занятията, само за да му съобщят, че майка му се чувства мъничко по-добре.

— Здравей, сине — каза тя и когато го каза, очите ѝ се напълниха със сълзи и Конър чу как гласът ѝ натежа.

А след това усети как в него бавно, много бавно започва да зрее гняв.

— Ела при мене — каза майка му и потупа с длан чаршафа до себе си.

Конър приближи, но не седна на леглото, а се свлече на стола до него.

— Как си, мили? — попита майка му със слаб глас, дъхът ѝ излизаше от гърдите още по-колебливо и от вчера. Днес сякаш още повече тръбички влизаха в тялото ѝ, подаваха ѝ лекарства и кислород, и кой знае още какво. Тя не носеше шал, главата ѝ беше гола и бледно-бяла под флуоресцентното болнично осветление. Конър почувства почти непреодолимо желание да я покрие с нещо, да я защити, преди някой друг да е видял колко уязвима е.