Читать «Часът на чудовището» онлайн - страница 57

— Какво става? — попита момчето. — Защо баба ме взе от училище?

— Исках да те видя — отвърна майка му — не знам дали по-късно ще имам тази възможност, защото морфинът ме праща право в Страната на сънищата.

Конър скръсти ръце и ги притисна силно до гърдите си.

— Понякога вечер си будна — каза. — Можеше да ме видиш довечера.

Знаеше, че всъщност задава въпрос. Знаеше, че и майка му знае това.

Знаеше също, че когато тя заговори, всъщност даде отговор на въпроса му.

— Исках да те видя сега, Конър — каза и очите ѝ отново се наляха и гласът ѝ пресекна.

— Време е за разговора, нали? — попита Конър по-остро, отколкото искаше. — Време е за…

Не довърши изречението.

— Погледни ме, сине — каза майка му, защото той беше забил поглед в пода. Съвсем бавно Конър вдигна очи към нея. Усмивката ѝ беше свръхуморена и момчето видя колко дълбоко във възглавницата е потънала главата ѝ, сякаш не ѝ бяха останали сили дори да я държи изправена. Осъзна, че цялото легло е повдигнато, защото иначе майка му не би могла нито да седне, нито да обърне глава, за да го гледа.

Тя пое дълбоко въздух, за да заговори, което ѝ причини кошмарен пристъп раздираща кашлица. Отне ѝ няколко минути, преди да може да каже каквото и да било.

— Говорих с лекаря тази сутрин — рече тя със слаб глас. — Новото лекарство не действа, Конър.

— Лекарството от тисово дърво?

— Да.

Конър се намръщи.

— Как може да не действа?

Майка му преглътна.

— Нещата се развиват твърде бързо. Това лекарство беше бледа последна надежда. А сега и пневмонията…

— Но как може да не действа? — повтори Конър, сякаш не питаше майка си, а някой друг.

— Знам — отвърна майка му с усмивка. — Толкова дни непрекъснато гледах тисовото дърво през прозореца и беше започнало да ми се струва, че то е приятел, който ще ми се притече на помощ, когато положението стане най-лошо.

Конър все така стоеше със скръстени ръце.

— Но лекарството не помага.

Майка му лекичко поклати глава. На лицето ѝ беше изписана тревога и Конър разбра, че тя се тревожи за него.

— И какво ще стане сега? — попита момчето. — Какво е следващото лечение?

Майка му не отговори. Самото ѝ мълчание вече беше отговор.

Конър обаче изрече думите на глас.

— Лечение няма.

— Съжалявам, сине — отвърна майка му и сълзите потекоха от очите ѝ, въпреки че усмивката все така остана на лицето ѝ. — Никога не съм съжалявала по-силно през целия си живот.

Конър отново загледа пода. Усети, че не може да диша, сякаш кошмарът го беше обвил и изсмукваше въздуха от гърдите му.

— Ти каза, че лекарството ще ти помогне — рече на пресекулки.

— Знам.

— Ти го каза. Вярваше, че ще ти помогне.

— Знам.

— Излъга ме — изрече Конър и вдигна очи към майка си. — Лъгала си ме през цялото време.

— Наистина вярвах, че ще ми помогне — отвърна тя. — Може би точно вярата е това, което ме задържа тук толкова дълго, Конър. Вярвах, за да вярваш и ти.