Читать «Часът на чудовището» онлайн - страница 55

Чудовището също не се беше мяркало. Конър не го беше виждал след нападението над Хари, макар вече да се предполагаше, че е настъпило времето момчето да разкаже на съществото своята, четвъртата история. Конър чакаше нощ след нощ. Нощ след нощ чудовището не идваше. Може би знаеше, че Конър няма понятие що за история трябва да му разкаже. Или пък че има понятие и по тази причина категорично ще откаже да разказва.

Всяка нощ Конър най-сетне заспиваше и тогава идваше кошмарът. Вече го сънуваше всеки път, когато затвореше очи, и всеки път кошмарът беше все по-страшен, ако това изобщо беше възможно. Момчето се будеше с викове три-четири пъти на нощ, а веднъж крещя толкова силно, че баба му почука на вратата на стаята му, за да провери какво става.

Почука, но не влезе.

Дойдоха съботата и неделята, които Конър и баба му ги прекараха в болницата, тъй като новото лекарство, което майката на Конър вземаше, действаше бавно и междувременно тя беше развила бронхопневмония. Болките ѝ също се бяха влошили и сега през повечето време тя или спеше, или говореше несвързано от болкоуспокоителните. Когато започнеше бълнуването, бабата на Конър го отпращаше вън и момчето скоро свикна да се шляе по болничните коридори и така добре ги опозна, че дори веднъж помогна на една заблудена възрастна женица да намери пътя до рентгена.

Лили и майка ѝ също дойдоха на свиждане през уикенда, но по време на гостуването им Конър не мръдна от малкия магазин за сувенири във фоайето на болницата и чете там списания, докато не се увери, че двете са си тръгнали.

А после, по някакъв необясним начин, отново се оказа в училище. Колкото и невероятно да му се струваше, за останалата част от света времето продължаваше да си тече напълно нормално.

Останалата част от света не беше потънала в очакване.

Госпожа Марл върна на всички домашното по животопис. Тоест, върна домашното на всички, които изобщо имаха някакъв живот, за който бяха писали. Конър просто седеше неподвижно на чина си, подпрял брадичка с ръка, и не сваляше очи от часовника. До 12:07 оставаха още два часа и половина. Не че това имаше значение. Момчето беше започнало да мисли, че чудовището е изчезнало завинаги.

Е, просто още някой в този свят, който не иска да си говори вече с Конър О’Мали.

— Ей — чу Конър. Някой наблизо шепнеше. Най-вероятно поредната подигравка. Вижте го само Конър О’Мали, седи като истукан. Изрод.

— Ей — чу отново Конър, този път произнесено с още по-настоятелен тон.

И тогава осъзна, че някой шепне на него.

Лили седеше на чина до него от отсрещната страна на пътеката — там беше седяла през всичките години, откакто ходеха на училище заедно. Сега очите ѝ не слизаха от госпожа Марл, но пръстите ѝ стискаха бележка.

Бележка за Конър.

— Вземи я — прошепна Лили с ъгълчето на устата си и протегна бележката.

Конър провери дали госпожа Марл ги гледа, но в момента учителката беше твърде заета да изразява умереното си разочарование от работата на Съли и описанието, което той бе дал на живота си — въпросното описание силно наподобяваше биографията на един точно определен паякообразен супергерой. Конър посегна през пътеката и взе бележката.