Читать «Часът на чудовището» онлайн - страница 54

— Татко отлетя за Америка — каза Конър. — А баба вече си изключва звука на телефона, да не би да звънне случайно и да събуди мама — после се почеса по тила. — Но баба ще види, че сте звънели и ще ви върне обаждането.

Директорката тежко се отпусна в стола си зад бюрото.

— Според правилника за вътрешния ред на училището, трябва да те изключим незабавно — изрече тя.

Конър усети как стомахът му се сви и пропадна нанякъде, цялото му тяло се свлече надолу, сякаш на раменете му бяха поставили непосилен товар.

Но в следващия миг осъзна, че тялото му всъщност се отпуска, защото товарът се отмества, вдига се от раменете му.

Осъзнаването нахлу в него, заля го вълната на облекчението, толкова могъща, че му се прииска да заплаче — да заплаче точно тук, в кабинета на директорката.

Щеше да бъде наказан. Наказанието най-сетне щеше да дойде. Нещата отново щяха да имат смисъл. Директорката щеше да го изключи от училище.

Наказанието идваше.

Слава Богу. Слава Богу…

— Но как бих могла да сторя нещо подобно? — изрече директорката.

Конър застина.

— Как бих могла да сторя нещо подобно и след това да продължавам да се наричам „учител“? — повтори възрастната жена. — При всички трудности, през които ти в момента преминаваш — тя поклати леко глава. — Ще дойде ден и ние с тебе ще си поговорим за постъпката ти, Конър О’Мали. Ще се погрижа този ден да дойде, повярвай ми — после започна да прибира документите от бюрото си. — Но този ден не е днес — после погледна момчето за последен път. — Днес си имаш по-сериозни грижи.

На Конър му отне цяла секунда да осъзнае, че това е краят. Краят. Това беше всичко, което щеше да го сполети след извършеното в трапезарията.

— Няма да ме накажете? — попита той.

Директорката му се усмихна мрачно и въпреки това някак си мило, а после каза почти същото, което беше казал и баща му онази сутрин в кухнята:

— Какъв смисъл би имало?

Госпожица Куон го изпрати до класната стая. Двамата ученици, които срещнаха в коридора, отстъпиха и се долепиха до стената само като зърнаха Конър.

Когато момчето отвори вратата на стаята, целият клас замлъкна и се втренчи в него. Децата и учителката проследиха с безмълвен поглед крачките на Конър, който се върна на чина си и седна. Лили, седнала на чина до него, имаше вид, сякаш се кани да каже нещо. Но в крайна сметка и тя премълча.

Никой не размени и дума с Конър до края на учебния ден.

Има и по-тежки мъки от това да бъдеш невидим, беше рекло чудовището и се беше оказало право.

Конър вече не беше невидим. Сега всички отлично го виждаха.

Но сега разстоянието между него и тях беше непреодолимо.

Една бележка

Минаха няколко дни. После още няколко. Трудно беше да се каже колко точно. За Конър всички дни се сливаха в един-единствен, грамаден сив ден. Той ставаше сутрин, баба му не разговаряше с него, така и изобщо не беше отворила дума дори за телефонното обаждане от директорката. После момчето отиваше на училище, там също никой не му проговаряше. След това ходеше на свиждане на майка си в болницата, но тя беше твърде уморена, за да си приказват. Баща му звънеше по телефона, но той пък нямаше какво да каже.