Читать «Часът на чудовището» онлайн - страница 58

Майка му протегна ръка към него, но Конър се дръпна.

— Ти ме излъга — повтори той.

— Мисля, че дълбоко в сърцето си ти винаги си знаел как ще завърши всичко — каза майка му. — Нали?

Конър не отговори.

— Няма проблем, че си ядосан, мили — продължи майка му. — Наистина няма проблем — после тихичко се засмя. — Аз също съм страшно ядосана, да ти кажа право. Но искам да знаеш нещо, Конър, искам да го знаеш задължително и сега е много важно да ме слушаш внимателно. Слушаш ли ме?

Тя отново се протегна към него. След секунда колебание Конър ѝ позволи да го хване за ръка, но хватката ѝ беше така слаба, о, така слаба.

— Ядосан си точно толкова, колкото трябва да бъдеш — каза майка му. — Не позволявай на никого да те поучава в обратното и да ти обяснява как не трябва да се гневиш. Не го позволявай нито на баба си, нито на баща си, нито на мен. А ако ти се прииска да трошиш разни неща, за Бога, троши ги, както си му е редът!

Конър не можеше да вдигне очи и да я погледне. Просто не можеше.

— И ако един ден — продължи майка му и сега вече наистина плачеше, — ако един ден погледнеш назад и разбереш, че вече не искаш да бъдеш гневен, ако разбереш, че вече не искаш да ми бъдеш толкова ядосан, че да не можеш дори да говориш с мен — както сега — трябва да знаеш, Конър, че всичко е наред. Няма проблем. Аз разбирам. Разбирам. Знам всичко, което искаш да ми кажеш, дори без да го изричаш на глас. Чуваш ли?

Конър все още не можеше да погледне майка си, главата му беше натежала толкова, че не можеше да я повдигне. Целият се беше превил на две, сякаш някой беше пречупил гръбнака му точно по средата.

Но кимна в отговор на думите ѝ.

Чу как майка му въздъхна тежко и дрезгаво, чу облекчението във въздишката ѝ, чу и изтощението.

— Прости ми, сине — изрече тя. — Имам нужда от болкоуспокоителните.

Конър пусна ръката ѝ. Тя посегна и натисна бутона на машината, която лекарите бяха поставили до главата ѝ — машината, която вкарваше в тялото ѝ толкова силни болкоуспокоителни, че тя никога не можеше да остане будна, след като приемеше дозата им. После майка му отново посегна и пак хвана ръката на Конър.

— Иска ми се имах сто години — изрече много, много тихо. — Сто години, които да мога да дам на теб.

Конър не отговори. Няколко секунди по-късно лекарствата я приспаха, но това вече нямаше значение.

Бяха провели разговора.

Нямаше нищо повече за казване.

— Конър? — повика го баба му и надникна през вратата. Момчето не можеше да прецени колко време е минало.

— Искам да си отида у дома — отвърна той тихо.

— Конър…

— В моя дом — изрече Конър и вдигна глава, а очите му бяха зачервени, зачервени от скръб, от срам, от гняв. — Моят дом с тисовото дърво отпред.

За какво си ми?

— Връщам се пак в болницата, Конър — каза баба му, когато го остави пред къщата му. — Не ми е приятно да те оставям сам тук. Защо беше толкова важно да се прибираш точно у вас?

— Трябва да свърша нещо — отвърна Конър, загледан в къщата, в която беше прекарал целия си живот. Тя изглеждаше пуста и чужда, нищо, че двамата с майка му я бяха напуснали неотдавна.