Читать «Часът на чудовището» онлайн - страница 45

— Но — натърти майка му все така тихо, а усмивката се върна на устните ѝ, — има още един вариант, който лекарите ще пробват, едно лекарство, което е давало добри резултати преди.

— Защо не са ти го изписали досега? — попита Конър.

— Помниш ли сесиите на лечението ми? — попита майка му. — Как ми опада косата и колко повръщах?

— Разбира се, че помня.

— Ами това лекарство лекарите го дават тогава, когато сесиите не свършат работа — продължи майка му. — То винаги е било вариант за мен, просто досега докторите се надяваха, че няма да се наложи да го вземам — тя сведе очи. — Надяваха се, че няма да се наложи да започна да го вземам толкова скоро.

— Значи ли това, че вече е твърде късно? — попита рязко Конър, изричайки думите, преди дори да осъзнае какво казва.

— Не, Конър — бързо отвърна майка му. — Не мисли така. Не е твърде късно. Никога не е твърде късно.

— Сигурна ли си?

Майка му пак се усмихна.

— Твърдо вярвам във всяка дума, която ти казвам — отвърна тя е укрепнал глас.

Тогава Конър си спомни думите на чудовището. Да вярваш, е половината от изцелението.

Все още му беше трудно да диша, но усети, че напрежението леко отшумява и отпуска стегнатия му на възел стомах. Майка му забеляза това и започна да го гали по ръката.

— Да ти кажа нещо много интересно — каза тя с по-весел глас. — Помниш ли дървото на хълма зад нашата къща?

Очите на Конър се разтвориха широко.

— Няма да повярваш — продължи майка му, без да забележи реакцията му, — но лекарството, за което ти разправих, всъщност е направено от тисово дърво.

— От тисово дърво? — повтори Конър тихо.

— Да — отвърна майка му. — Преди година, когато започна цялата тази история, доста четох за тисовите дървета — тя се закашля в шепа, после преглътна и пак се закашля. — Искам да кажа, надявах се всичко да отмине много по-бързо, но още тогава ми се струваше невероятно, че пред прозореца ни расте тисово дърво. А сега точно то може да се окаже онова, което ще ме излекува.

Съзнанието на Конър се въртеше в такъв вихър, че му се зави свят.

— Растенията са нещо смайващо, не смяташ ли? — продължи майка му. — Толкова се стараем да се отървем от тях, а в същото време те са онези, които ни спасяват, когато сме в беда.

— Тисовото дърво ще спаси ли теб? — попита Конър, като едва събра сили да изрече думите.

Майка му се усмихна отново.

— Надявам се — отвърна. — Вярвам го.

Нима е възможно?

Конър излезе в болничния коридор, а мислите му препускаха. Лекарство, направено от тисово дърво. Лекарство, което наистина лекува. Лекарство точно като онова, което Знахаря отказа да приготви за дъщерите на свещеника. Макар че, в интерес на истината, Конър още не си беше изяснил напълно защо именно къщата на свещеника трябваше да бъде разрушена.

Ами ако…

Ами ако чудовището все пак не е дошло без причина? Ами ако се е надигнало и е закрачило по земята, за да спаси майката на Конър?

Момчето не смееше да приеме надеждата. Не смееше дори да мисли за нея.

Не.

Не, разбира се, че не. Не можеше да бъде вярно, просто поредното шантаво хрумване. Чудовището беше сън. Просто един сън.