Читать «Часът на чудовището» онлайн - страница 47

Баща му го загледа объркано.

— Причината за кое?

— Така че сега ти си се върни в Америка — продължаваше Конър — при другото си семейство, ние тук ще се оправим и без тебе. Защото новото лекарство ще помогне.

— Конър, не…

— Да. Ще помогне.

— Сине — каза баща му и се приведе напред, — историите невинаги завършват щастливо.

Думите му приковаха Конър на място и той млъкна. Защото това беше чистата истина. Историите невинаги завършваха щастливо. Това беше най-ясният урок на чудовището и Конър го беше усвоил. Историите са диви, диви зверове и препускат в посоки, които най-малко очакваш.

Баща му клатеше глава.

— Искаме от теб твърде много. Знам го, така е. Това е несправедливо и жестоко, нещата трябваше да се подредят другояче.

Конър не отвърна.

— Ще се върна другата неделя — каза баща му. — Просто помни — другата неделя. Става ли?

Конър примигна срещу слънцето. Октомври беше наистина необичайно топъл, сякаш лятото се бореше с есента и отказваше да отстъпи.

— Когато се върнеш, колко време ще останеш тук?

— Колкото мога.

— И после пак ще се прибереш в Америка.

— Налага се. Имам…

— … друго семейство там — довърши Конър.

Баща му протегна отново ръка към него, но момчето вече се беше обърнало и крачеше обратно към болницата.

Не, лекарството ще подейства, то просто ще подейства, това беше причината, поради която чудовището беше станало, за да закрачи по земята. Това трябва да беше причината. Ако чудовището изобщо беше истинско, това трябва да беше причината за появата му.

Преди да влезе в болницата, Конър хвърли поглед към часовника на предната ѝ фасада.

До 12:07 оставаха още осем часа.

Никаква история

— Можеш ли да я излекуваш? — попита Конър.

— Тисът, е лековито дърво — отвърна чудовището. — Когато крача по земята, най-често приемам неговата форма.

Конър се смръщи.

— Това не е отговор на въпроса ми.

Чудовището само се ухили със злата си усмивка.

Бабата на Конър го беше докарала обратно в нейната къща, след като майка му беше заспала, без да докосне обяда си. Баба му не беше продумала и дума за разрушението в хола. Всъщност, не му беше продумала изобщо.

— Връщам се в болницата — беше осведомила тя кратко Конър, когато той слезе от колата. — Приготви си нещо за ядене. Знам, че с това поне можеш да се справиш.

— Мислиш ли, че татко вече е на летището? — беше я попитал Конър.

Баба му само беше въздъхнала нетърпеливо. Момчето беше затворило вратата и колата беше отминала. Конър се беше прибрал в къщата. От тогава до сега часовникът — онзи евтиният, с батериите, който стоеше на кухненската маса и който беше единственият часовник в дома на баба му в момента — беше пропълзял чак до полунощ, а бабата на Конър нито се беше обадила, нито се беше прибрала. Конър се зачуди дали той да не ѝ звънне, но през последните дни беше пробвал веднъж, телефонът беше събудил майка му и баба му му се беше скарала остро, че се обажда без предупреждение.

Всъщност, това нямаше никакво значение. Така нещата даже ставаха още по-лесни. Не му се налагаше дори да се преструва, че отива да си легне. Спокойно изчака часовникът да покаже 12:07. След това излезе в двора на бабината си къща и произнесе високо: