Читать «Часът на чудовището» онлайн - страница 44

Чакаше.

И тогава удари звънецът, госпожица Куон се появи на двора заедно с една друга учителка. Двете си бъбреха, но очите на възпитателката шареха сред децата, като се вгледаха особено внимателно в Конър и Хари.

— Май никога няма да разберем — каза Хари — какво точно иска О’Мали.

Антън и Съли се разсмяха, макар че беше ясно като бял ден, че изобщо не схванаха шегата, и тримата поеха обратно към училище. Но Хари продължи да гледа Конър, не свали поглед от него, докато крачеше към училищния вход.

Крачеше, оставяйки Конър съвсем сам.

Съвсем сам, сякаш невидим за целия свят.

Тисово дърво

— Ей, здравей, мили — каза майката на Конър и се надигна да се поизправи малко на възглавницата, когато момчето застана на прага на стаята ѝ.

Конър отлично видя каква борба представляваше за нея това просто движение.

— Отвън съм — каза баба му, стана от мястото си до болничното легло и излезе в коридора. Подмина Конър, без въобще да го погледне.

— Отивам до машината за закуски, приятел — обади се и баща му. — Ти искаш ли нещо?

— Искам да спреш да ме наричаш приятел — отговори Конър, без да сваля очи от майка си.

При тези думи майка му се разсмя.

— Връщам се след малко — рече баща му и също излезе.

— Ела при мене — каза майката на Конър и потупа леглото до себе си. Момчето пристъпи и приседна до нея, като се постара да не докосне нито тръбичката, която влизаше през иглата в ръката ѝ, нито онази, която подаваше кислород в ноздрите ѝ, нито онази, третата, която — Конър знаеше — често вкарваха под кожата на гърдите ѝ и откъдето яркооранжевите химикали се наливаха в тялото ѝ по време на сесиите на лечението.

— Как е моят Конър? — попита майка му, посегна с изтънялата си ръка и го погали по косата. Момчето видя широкото жълто петно около мястото, в което иглата потъваше под кожата ѝ, видя множеството лилави натъртвания и убождания от вътрешната страна на лакътя ѝ.

Но майка му се усмихваше. Една уморена, изтощена усмивка, но все пак усмивка.

— Знам, че изглеждам страшна — рече тя.

— Не, не е вярно — отвърна Конър.

Майка му отново прокара леко пръстите си през косата му.

— Смятам, че мога да ти простя тази мила лъжа.

— Добре ли си? — попита Конър и макар че въпросът в някакъв смисъл беше напълно нелеп, майка му отлично го разбра.

— Ами, какво да ти кажа, мили — отвърна тя. — Няколко различни терапии, които докторите опитаха, не проработиха така, както се очакваше. А това, че не проработиха, стана ясно доста по-рано, отколкото предполагахме. Ако това изобщо ти звучи смислено.

Конър поклати отрицателно глава.

— Да, на мен също — призна майка му. Конър видя как усмивката ѝ се напряга, как за майка му става трудно да я задържи на лицето си. Тя пое дълбоко дъх, който влезе в гърдите ѝ с дрезгаво дращене, сякаш върху ребрата ѝ беше легнало нещо много тежко.

— Нещата се развиват много по-бързо, отколкото смятах, мили — каза тя, а гласът ѝ беше тих и плътен, толкова тих, че стомахът на Конър се сви на още по-болезнена топка. Изведнъж се зарадва, че не е хапвал нищо от закуска.