Читать «Часът на чудовището» онлайн - страница 46

Ами листенцата? Ами плодчетата? Ами фиданката, която израсна от пода за една нощ? Ами разрушението в хола на баба?

Конър изведнъж почувства как цялото му тяло олеква, стори му се, че някак си започва да се носи във въздуха.

Нима е възможно? Нима нещо подобно наистина е възможно?

Чу гласове и вдигна очи към дъното на коридора. Баща му и баба му се караха.

Конър не чуваше думите им, но баба му яростно забиваше пръст в гърдите на баща му.

— Добре, кажи ми само какво искаш да направя? — отвърна ѝ баща му достатъчно високо, че да привлече вниманието на хората по коридора, които се заобръщаха към него. Конър не чу какво отговори баба му, но тя се извъртя на пета, обърна гръб на баща му и профуча по коридора, подмина момчето, отново без да го погледне, и влезе в стаята на майка му.

Баща му, с прегърбени рамене, бавно закрачи след нея.

— Какво става? — попита го Конър.

— Баба ти ми е бясна — отвърна татко му с бърза усмивка. — Нищо ново.

— Защо?

Баща му направи някаква неопределена гримаса.

— Имам лоши новини, Конър — рече. — Летя обратно за вкъщи още тази вечер.

— Тази вечер? — възкликна Конър. — Защо?

— Бебето е болно.

— О — отвърна Конър. — Какво ѝ е?

— Най-вероятно нищо сериозно, но Стефани се е паникьосала, занесла я е в болницата и иска да се прибера на секундата.

— И ти ще се прибереш?

— Да, но ще се върна — отговори баща му. — По-следващата неделя съм тук, след няма и две седмици. От службата ми дадоха допълнителна отпуска, за да се върна и да постоя с вас.

— Две седмици — каза замислено Конър. — Май няма проблем. Мама ще започне да взема новото лекарство и от него ще ѝ олекне и ще започне да оздравява. Значи, точно когато си дойдеш…

После млъкна, защото видя лицето на баща си.

— Хайде да се поразходим малко, сине — каза татко му.

Срещу болницата имаше малък парк с чакълени пътечки между дърветата. Конър и баща му крачеха напред към една свободна пейка и подминаваха пациенти в болнични халати, излезли да се разтъпчат със семействата си или измъкнали се да изпушат по една цигара. Паркът приличаше на болнична стая сред природата. Или на място, където призраците са се събрали да разменят някоя и друга клюка.

— Ще си говорим, нали? — попита Конър, когато двамата с татко му седнаха. — Напоследък всички се натискат да си говорим.

— Конър — започна баща му, — това ново лекарство, което майка ти ще взема…

— То ще ѝ помогне да оздравее — прекъсна го Конър твърдо.

Баща му замълча за миг.

— Не, Конър — рече най-сетне. — Най-вероятно няма да ѝ помогне.

— Ще ѝ помогне — настоя момчето.

— Това е отчаян последен опит, сине. Съжалявам, нещата просто се развиха твърде бързо.

— Новото лекарство ще я излекува. Знам, че ще я излекува.

— Конър — каза баща му, — другата причина, поради която баба ти ми е сърдита, е защото смята, че нито аз, нито майка ти сме достатъчно откровени с теб. Относно това, което се случва всъщност.

— Баба пък какво ли разбира!

Бащата на Конър сложи ръка на рамото на момчето.

— Конър, майка ти…

— Тя ще оздравее — изрече Конър, освободи се от ръката на баща си и стана. — Новото лекарство всъщност е тайната. То е причината. Казвам ти, че знам, помни ми думата.