Читать «Часът на чудовището» онлайн - страница 42

Повлече се нагоре по стълбите, без да си направи труда дори да измие мръсотията и спечената кръв от себе си. Когато мина покрай стаята на баба си, по ивицата светлина под прага разбра, че е още будна.

Конър спря в коридора и я чу как плаче.

Невидим

Конър стоеше в края на училищния двор и чакаше.

Беше видял Лили по-рано днес. Стоеше сред групичка момичета, които — Конър отлично знаеше това — не я харесваха особено и които тя самата не харесваше, но въпреки това стоеше с тях, наблюдавайки ги мълчаливо, докато бъбреха. Конър се хвана, че се мъчи да срещне погледа ѝ, но Лили нито веднъж не обърна глава към него.

Сякаш вече не го виждаше.

Затова Конър чакаше сам-самичък, облегнат на каменната стена встрани от останалите деца, които пищяха, смееха се или си гледаха телефоните, все едно всичко в света беше наред, все едно в цялата колосална вселена не съществуваше нито един проблем, който би могъл да ги сполети.

И тогава Конър ги видя. Хари, Съли и Антън крачеха към него, прекосявайки двора по диагонал, очите на Хари не слизаха от Конър — очи без усмивка, поглед, изпълнен с остро внимание. Другарчетата му предвкусваха предстоящото удоволствие.

Идваха.

Конър усети как целият се разтапя от облекчение.

Призори беше дремнал малко, само колкото да сънува кошмара — сякаш не се чувстваше достатъчно зле и без него. Отново се беше озовал там, сред смазващия страх и пропадането, пред лицето на ужасното, ужасното нещо, което се случваше на края. Беше се събудил с отчаян вик. Беше се събудил в един не по-малко ужасен ден.

Когато най-сетне беше събрал кураж да слезе на долния етаж, беше заварил в кухнята баща си, който приготвяше закуска.

От баба му нямаше и следа.

— Яйцата бъркани ли ги искаш? — попита баща му, държейки тигана над котлона.

Конър приседна до масата и кимна, макар че последното, за което можеше да мисли в момента, беше ядене. Баща му довърши яйцата, сипа ги върху вече готовите пържени филийки, разпредели закуската в две чинии — една за себе си и една за Конър. Седнаха и започнаха да се хранят.

Мълчанието натежа толкова страшно, че на Конър му стана трудно да диша.

— Голяма каша си забъркал — най-сетне се обади баща му.

Конър продължи да яде, бодвайки с вилицата възможно най-мънички хапчици пържено яйце.

— Баба ти ми се обади тази сутрин. Много, много рано сутринта.

Конър хапна още едно микроскопично късче от закуската.

— Положението на майка ти се е влошило, Кон — рече баща му. Конър бързо вдигна очи. — Баба ти отиде в болницата да говори с лекарите — продължи татко му. — Аз ще те хвърля до училище…

— Как така училище? — възкликна момчето. — Искам да видя мама!

Но баща му вече клатеше глава отрицателно.

— При нея в момента не е място за деца. Ще те оставя в училище и ще отида в болницата, а след часовете ти ще те взема и веднага ще се върнем заедно при майка ти — баща му заби поглед в чинията си. — Ще дойда да те взема и по-рано, ако… се наложи.

Конър остави ножа и вилицата. Вече не му се ядеше. Стори му се, че никога повече няма да огладнее, никога, до края на живота си.