Читать «Часът на чудовището» онлайн - страница 40

Конър трошеше и крещеше, крещеше толкова силно, че не чуваше мислите си, потънал в екстаза на разрушението, просто рушеше безумно, рушеше, рушеше. Чудовището беше право. Разрушението носеше страхотно удовлетворение.

Конър крещя, докато прегракна, удря и троши, докато го заболяха ръцете, от гърлото му излизаше сподавен вой, докато му свърши дъхът и той падна от изтощение, Когато най-сетне се спря, вдигна очи и видя чудовището, което го наблюдаваше кротко, застанало отвън до руините. Конър се помъчи да си поеме дъх, поизправи се и се подпря на клона, за да запази равновесие.

— Ето така — произнесе чудовището — се руши.

И изведнъж двамата се оказаха отново в хола на бабата на Конър.

И Конър видя, че е разрушил всичко в стаята.

Всичко.

Разрушение

Диванът беше раздробен на безброй парчета. Четирите дървени крачета бяха строшени, дамаската беше раздрана на ивици, снопчета от пълнежа на възглавниците бяха пръснати по пода, заедно с останките от часовника, изтръгнат от стената и натрошен до неузнаваемост. Сред отломките се валяха разбитите лампи, двете малки масички, които стояха от двете страни на дивана. Съборена беше библиотечката под прозореца, всяка книга беше накъсана на парчета. Дори тапетите бяха изпокъсани и висяха от стените на неравни мърляви ленти. Единствената останала на мястото си мебел беше шкафът със стъклените вратички, макар че стъклата му, както и всички предмети в него също бяха натрошени и лежаха сред останалите отломки на пода.

Конър стоеше, застинал в мъртвата хватка на шока. Сведе поглед към ръцете си, целите изподрани и облени в кръв, с изпочупени нокти. Боляха го сякаш след тежък труд.

— Господи Боже — прошепна момчето.

Обърна се да погледне чудовището.

От чудовището нямаше и следа.

— Какво направи? — изкрещя Конър във внезапната мълчалива пустота. Не можеше и крачка да направи по заринатия от отломки под.

Нямаше начин да е причинил подобно разрушение сам-самичък.

Нямаше начин.

(… нали нямаше?)

— Господи Боже — повтори Конър. — Господи.

Разрушението носи удовлетворение, прошепна един глас тогава, но това не беше истински глас, а сякаш само полъх, едва доловим.

А после момчето чу как колата на баба му спря пред вратата.

Нямаше къде да бяга. Нямаше дори време да стигне до задната врата, да хукне навън и да се скрие някъде, където баба му никога нямаше да го намери.

„Но“, помисли Конър, сега, след това, което беше сторил, дори баща му нямаше да го иска. Баща му никога нямаше да позволи момче, способно да извърши това, което Конър беше извършил, да живее в дома му, при бебето…

— Господи Боже — каза отново Конър, а сърцето му щеше да изхвръкне от гърдите.

Баба му пъхна ключа в ключалката и отвори входната врата.

Секунда по-късно застана на прага на хола, все още ровейки в чантата си, и в мига, в който още не беше осъзнала какво се е случило, Конър видя лицето ѝ, уморено, безизразно, по него не се четеше нищо — нито добри новини, нито лоши, четеше се само поредната безсънна нощ в болницата при майка му, все същата безсънна нощ, която изсмукваше силите.