Читать «Часът на чудовището» онлайн - страница 41
Патрик Нес
После баба му вдигна поглед.
— Какво по… — започна тя и инстинктивно се спря да каже „дяволите“ пред момчето. Цялата замръзна, стиснала чантата си в някаква неудобна поза. Местеха се само очите ѝ, попиваха невярващо разрушението в хола, почти готови да отхвърлят очевидното. Конър дори не чуваше дишането ѝ.
После баба му го погледна, челюстта ѝ се отпусна, очите ѝ се разтвориха широко. Видя го, застанал сред отломките, с ръце, окървавени от извършеното.
После челюстта ѝ се прибра, но профилът ѝ не се стегна в обичайната си непоколебимост. Брадичката ѝ затрепери, сякаш баба му се бореше с напиращите сълзи, сякаш едва успяваше да удържи чертите на лицето си, които заплашваха да се разпаднат.
И после простена, дълбоко, тежко, от дъното на гърдите си, а устните ѝ останаха стиснати.
Звукът изразяваше такава болка, че Конър едва се сдържа да не запуши ушите си с длани.
Баба му простена пак. И пак. И пак, докато стонът ѝ се превърна в един непрестанен тих вой, един ужасяващ мъчителен звук. Чантата ѝ падна на пода. Тя притисна длани до устата си, сякаш искаше да задържи в себе си страшния плачещ, стенещ,
— Бабо? — повика я Конър с остър, ужасен фалцет.
И тогава тя закрещя.
Разпери ръце, стисна юмруци, отвори широко уста и закрещя. Закрещя толкова силно, че Конър
Никога през живота си Конър не беше усещал такъв страх. Почувства се така, сякаш беше застанал на самия край на света, на ръба, сякаш беше жив и буден в кошмара, в писъка, в
И тогава баба му направи крачка напред и нагази сред отломките.
Пое през стаята, риташе парчетиите встрани, сякаш изобщо не ги виждаше. Конър заотстъпва бързо от нея, препъвайки се в остатъците от дивана. Инстинктивно вдигна ръка да се предпази, очаквайки удара всеки момент…
Но баба му изобщо не го приближи.
Подмина го, лицето ѝ беше все така изкривено от бликналите сълзи, стонът се лееше от гърлото ѝ. Отиде до шкафа със стъклените вратички — последната оцеляла мебел в стаята.
Сграбчи го от едната страна…
И дръпна силно…
После дръпна още веднъж…
Дръпна за трети път.
Събори шкафа и го запрати на пода с едно финално и окончателно
После бабата на Конър простена за последен път, наведе се силно напред с ръце, подпрени на коленете, дъхът излизаше от гърдите ѝ накъсан и дрезгав.
Не погледна момчето. Не го погледна нито веднъж. Изправи се и излезе от хола, като остави дамската се чанта там, където я беше изпуснала, пое направо към стаята си и тихо затвори вратата зад гърба си.
Конър постоя още малко неподвижно, без да знае дали му е позволено да помръдне или не.
Мина сякаш цяла вечност, докато момчето най-сетне се обърна и бавно отиде в кухнята, за да вземе няколко от големите найлонови чували за боклук. Зае се с опустошението и разчиства до късно през нощта, но не се справи — задачата беше непосилна. Зората изгряваше, когато Конър най-сетне се предаде.
