Читать «Часът на чудовището» онлайн - страница 16

— Трябва да поговориш с нея, Конър — каза тя най-сетне. После добави, сякаш на себе си — Тя има нужда да поговори за това с теб.

— За какво точно да поговори с мен? — попита момчето.

Баба му отново скръсти ръце.

— За това да дойдеш да живееш при мен.

Конър се смръщи от усилие, в стаята сякаш притъмня, за секунда му се стори, че цялата къща потрепери, стори му се, че може да се наведе, да сграбчи целия под и да го изтръгне, да открие черната глинеста пръст отдолу…

После примигна. Баба му чакаше да чуе отговора му.

— Няма да дойда да живея при теб — каза Конър.

— Конър…

— Никога няма да дойда да живея при теб.

— Напротив — отвърна баба му. — Съжалявам, но точно това ще ти се наложи да направиш. Ясно ми е, че тя се опитва да те предпази, но смятам, че е жизненоважно да знаеш, че когато всичко това приключи, ти ще имаш дом, момчето ми. Дом, в който да се прибереш при някого, който те обича и който ще се грижи за теб.

— Когато всичко това приключи — отвърна Конър с ярост в гласа, — ти ще си отидеш и ние двамата ще продължим да си живеем спокойно.

— Конър…

И тогава от гостната долетя вик:

— Мамо? Мамо?

Баба му изхвърча от кухнята толкова бързо, че Конър подскочи от изненада. Чуваше как майка му се дави, чуваше гласа на баба си: „Всичко е наред, мила, всичко е наред, няма нищо, ето, виж, всичко е наред“. Преди да се отправи към гостната, момчето хвърли поглед през прозореца.

Чудовището го нямаше вън.

Баба му седеше на дивана, прегърнала здраво майка му и я галеше по гърба, докато тя повръщаше в малката кофа, която държаха в гостната за всеки случай.

Когато Конър влезе, баба му вдигна очи към него и го погледна, но лицето ѝ беше застинало, каменно, напълно непроницаемо.

Историите са диви

Къщата тънеше в мрак. Бабата на Конър най-после беше успяла да сложи майка му да си легне, после сама се беше прибрала в неговата стая и беше затворила вратата зад себе си, без дори да го попита дали ще иска да си вземе нещо от там, преди да си е легнала.

Конър лежеше буден на дивана. Не смяташе, че изобщо ще може да заспи, не и след всичко, което баба му му беше наговорила, не и след като беше видял как изглеждаше майка му тази вечер. Три пълни дни бяха изминали след края на лечението, обикновено по това време тя вече започваше да се чувства по-добре, но не и този път. Сега тя продължаваше да повръща, продължаваше да е страшно изтощена, всичко се проточваше много по-дълго от обикновено…

Конър изхвърли тези мисли от главата си, но те се върнаха веднага и той се зае да ги изхвърли отново. Вероятно в края на краищата се беше унесъл, но се увери, че действително спи едва, когато кошмарът дойде.

Не дървото. Кошмарът.

Кошмарът с ревящия вятър, с тресящата се земя, с ръцете, които стискат, стискат здраво, но на края винаги някак си се изплъзват, Конър напряга всички сили да ги задържи, но всичките му сили просто не са достатъчни, кошмарът, в който хватката му се разтваря, кошмарът с падането, с писъка…

— НЕ! — изкрещя Конър, ужасът го последва и в света на будните, стисна гърдите му и не му остави въздух, гърлото му се давеше, очите му бяха пълни със сълзи.