Читать «Часът на чудовището» онлайн - страница 15

За възможното след.

Конър усети как гневът се надига дълбоко в стомаха му…

— Той се чувства добре в сегашното си училище, мамо — побърза да каже майка му и стрелна момчето с поглед. — Нали, Конър?

Конър изскърца със зъби и отговори:

— Чувствам се добре в сегашното си училище.

За вечеря си поръчаха китайска храна по телефона. Бабата на Конър „не си падаше по готвенето“. Това си беше чистата истина. Всеки път, когато момчето ѝ гостуваше, се убеждаваше с очите си, че хладилникът ѝ си стои празен — обикновено вътре се мъдреха едно яйце и половин парче авокадо. Майката на Конър пък все още беше твърде уморена, за да готви. Самият Конър спокойно можеше да спретне нещо за вечеря, но явно на баба му не ѝ минаваше през ума, че това изобщо е възможно.

Оставиха го обаче да раздига масата след вечеря и Конър тъкмо пъхаше празните картонени кутии и мазното фолио при найлоновата торба с плодчета от тисово дърво, скрита още от сутринта на дъното на кофата за боклук, когато баба му влезе в кухнята и застана зад гърба му.

— Ти и аз трябва да си поприказваме, момчето ми — рече тя, застанала на вратата и препречила пътя към коридора.

— Ако си забравила, аз си имам име — обади се Конър, избутвайки боклука все по-надолу в кофата. — И то не е „момчето ми“.

— Не ми отговаряй — сряза го баба му. Стоеше до вратата, скръстила ръце на гърдите си. Конър вдигна глава и я загледа в упор. Тя издържа на погледа му, после изсумтя раздразнено. — Аз не съм ти враг, Конър — рече. — Дошла съм, за да помагам на майка ти.

— Много добре знам защо си дошла — отвърна момчето и взе кърпата, за да забърше и без това чистия плот.

Баба му направи крачка напред, посегна и рязко дръпна кърпата от ръката му.

— Дошла съм, защото не е редно тринайсетгодишно момче да бърше плота в кухнята, при това без да са го помолили.

Конър я изгледа изпод вежди.

— И кой да го забърше? Ти, може би?

— Конър…

— Просто си върви — каза Конър. — Нямаме нужда от теб.

— Конър — повтори баба му твърдо, — двамата с теб трябва да поговорим за това, което предстои.

— Нищо подобно. Тя винаги се чувства зле след лечението. Утре ще е по-добре — после погледна баба си право в очите — и тогава ти спокойно ще можеш да си идеш вкъщи.

Баба му вдигна поглед към тавана и въздъхна. После потърка лицето си с ръце и Конър с изненада видя, че е ядосана, наистина ядосана.

Но май не беше ядосана на него.

Момчето взе друга кърпа и се зае с плота, само за да не се налага да поглежда баба си. Старателно изтри повърхността чак до мивката и неволно хвърли поглед през прозореца.

Чудовището стоеше в задния двор, грамадно като залязващото слънце.

Взираше се право в Конър.

— Утре може и да ти се стори, че тя е по-добре — обади се баба му, а гласът ѝ беше станал някак дрезгав, — но това няма да е вярно. Тя няма да е по-добре.

Е, това си беше чиста лъжа. Конър обърна гръб на баба си.

— Лечението ѝ помага — каза той. — Тя затова изобщо се подлага на него.

Баба му не отвърна, просто цяла минута го гледа втренчено, сякаш мислеше и се мъчеше да вземе някакво решение.