Читать «Часът на чудовището» онлайн - страница 17

Патрик Нес

— Не — повтори, вече по-тихо.

Къщата беше смълчана и тъмна.

Конър се заслуша за момент, но нищо не помръдваше, от стаите на майка му и баба му не долиташе нито звук. Момчето присви очи и в тъмното се взря в електронните цифри на часовника на DVD-плейъра.

12:07. Естествено.

Заслуша се още по-напрегнато в мрака. Нищо. Не чу името си, не долови скърцане на дърво.

Може би тази нощ то нямаше да дойде.

Часовникът показа 12:08.

12:09.

Леко ядосан, Конър стана и отиде в кухнята. Погледна през прозореца.

Чудовището стоеше в задния двор.

— Време е да ти разкажа първата история — каза чудовището.

Конър не помръдна от плетения градински стол, където беше седнал, когато излезе навън. Седеше, свил нозе до гърдите си и притиснал лице в коленете си.

— Слушаш ли? — попита чудовището.

— Не — отвърна Конър.

Усети как въздухът край него отново се завъртя в бясна вихрушка.

— Мен ме слушат! — почна чудовището. — Аз съм жив откак е жива тази земя и ти ще се отнасяш към мен с необходимото уважение…

Конър стана от стола и се запъти към кухненската врата.

— Къде отиваш? — натърти чудовището.

Конър се извъртя на място, на лицето му се четеше такава ярост, че чудовището застина, а огромните му вежди се повдигнаха от изненада.

— Ти пък какво ли знаеш? — сопна се момчето. — Какво ли изобщо знаеш ти?

— Знам за теб, Конър О’Мали — каза чудовището.

— Нищо не знаеш за мен — отвърна Конър. — Ако знаеше нещо за мен, щеше да ти е известно, че нямам време да слушам тъпи и скучни истории от някакво си тъпо и скучно дърво, което дори не е истинско…

— Нима? — рече чудовището. — Значи си сънувал и листата, и плодчетата на пода на твоята стая, така ли?

— Дори и да не съм ги сънувал, на кого му пука?! — изкрещя Конър. — Просто някакви си тъпи плодчета. Леле-мале, умирам от страх! О, моля ви, моля ви, спасете ме от плодчетата!

Чудовището го загледа загадъчно.

— Колко странно — изрече то. — Думите, които изричаш, казват, че се страхуваш от плодчетата, но действията ти показват обратното.

— Жив си, откак е жива земята и никога не си чувал за сарказъм, така ли? — попита Конър.

— О, чувал съм — отвърна чудовището и сложи на кръста си грамадните си клонести ръце. — Но хората обикновено са достатъчно благоразумни да не го употребяват в мое присъствие.

— Не може ли просто да ме оставиш на мира?

Чудовището поклати глава, но не отговори на въпроса.

— Крайно необичайно — продължи то. — Каквото и да правя, не мога да те уплаша.

— Ти си само едно дърво — каза Конър. Колкото и да се мъчеше, не можеше да мисли за чудовището по друг начин. Въпреки че ходеше и говореше, въпреки че беше по-голямо от къща, въпреки че можеше да глътне Конър на една хапка, чудовището си беше, в края на краищата, само едно тисово дърво. Момчето дори виждаше пресните плодчета, които вече зрееха по клонките, оплели лактите на създанието.

— А ти си имаш и по-лоши работи, от които да се боиш — каза чудовището. Твърдение, а не въпрос.

Конър сведе глава към земята, после вдигна поглед нагоре към луната, само и само да не се налага да поглежда чудовището в очите. Ужасът от кошмара се надигна в момчето, потопи света наоколо в мрак, направи всичко тежко и невъзможно, сякаш го бяха накарали да повдигне планина с голи ръце и животът нямаше да продължи, докато той не изпълнеше тази непосилна задача.