Читать «Песен за петаче» онлайн - страница 32

— О, мамо, моля те, съгласи се — изплаках аз. — Толкова хубаво свириш.

— Добре — промълви тя с тих глас, — ще посвиря.

По пътя за вкъщи мама — обикновено така бъбрива — не отрони нито дума. Въпреки това, по гробовното мълчание усещах колко дълбоко я бе поласкало това признание, забавяно от толкова дълго време.

В кухнята татко запарваше някакъв билков чай на печката. Очевидно настинката му не бе съвсем отминала и той се бе захванал с лечението си посредством използването на свои собствени отвари. Изглеждаше потиснат и с настроение твърде различно от благосклонното. Когато мама му разкри великата новина, той просто се вторачи в нея. Усетих как след време щеше да се изплюе върху честта на селото с тази скъпоценна покана.

— Естествено, ти им каза да вървят по дяволите.

— Не, Конър — поклати решително глава мама. — Това е добър белег. Означава, че те най-после са решили да ни говорят.

— Те са дошли при теб само защото си им нужна.

Мама си знаеше, че той е чепато дърво. Просто бе решила да осъществи намерението си. Противопоставяйки на всеки негов аргумент свой по-солиден, накрая тя го склони. В крайна сметка татко се примири и дори прие доста ентусиазирано идеята. Разбирайки, че „зад цялата работа стои“ мадам Мийкъл, той благоволи да си припише поканата като следствие от неговото влияние върху знатната особа в резултат на онази паметна среща, вярвайки си сам, че дамата убиец е решила да поправи грешката си.

— Виждаш ли, момко — обърна се към мен с конспираторско кимване, — тя не ни е забравила.

Този закачлив поглед на татко сякаш сложи печат върху новия начин на нашия живот. Ние вървяхме напред. Татко преуспяваше, мама щеше да свири на концерт, аз бях похвален от Карфицата за кратките есета, които ни даваше за домашно през седмицата, и за капак на всичко това хората бяха започнали да ни харесват. Колко щастливо момче бях само и какво бляскаво бъдеще се простираше пред мен.

Същата вечер, както си седяхме около камината, всеки зает със своите си работи, звънецът на външната врата иззвъня. Беше твърде необичаен звук. Прекъснах заниманието си, състоящо се в преследване на знания от „Енциклопедията на Пиърс“, като повдигнах нагоре глава и с леко притеснение се зачудих кой си позволява да нарушава нашия семеен покой, докато мама, плетейки невъзмутимо, просто каза:

— Това трябва да е майката на Маги. Лори, тичай да я поканиш вътре.

Аз отидох до вратата и след малко се върнах.

— Тя казва, че предпочита да не влиза.

Мама ме погледна изненадано, но намота бързо плетката си, забоде я с иглите и веднага стана на крака. Аз я последвах на половината път към вратата. Вече се досещах, че нещо не е както трябва, но въобще не бях подготвен за грубостта и жлъчната злост на атаката.

— Вие няма да получите моята Маги.

Мама остана като слисана.

— Ако става дума за малко повече пари… аз имам голямо желание да…

— Моята Маги не може да бъде купена дори с всичките пари на света.

Пияна ли беше тя, или какво? Не — взирайки се в тъмнилата, видях едно обладано от зли сили лице, изкривено от злоба и ярост. Няма да правя усилия да пресъздавам глупавите и злобни обиди, които тя отправи към мама. Когато се опитах да осмисля за първи път тази история от моето детство, дадох дума пред себе си да не приписвам вината на никоя от страните. Само че майката на Маги беше толкова злочесто същество — една жена, така озлобена от нещастието, че единственото, което я крепеше да живее, беше чистата злоба. За нея Маги винаги е била нейната вечна робиня, отдушник на насъбралата се в душата й гной, живо и окаяно свидетелство за жалкото й съществуване. Тя не можеше да понесе мисълта, че Маги щеше да се отърве от този ад и да избяга в един по-щастлив и човешки живот. Мама цялата трепереше под мощната тирада по средата на която, след като бяха казани думите „вие и вашите католически, папски медали“, видях как един малък сребърен диск бе запратен в земята и после се изтърколи в краката ми. Беше талисманът за щастие, който бях подарил на Маги. Наведох се да го вдигна и видях, че татко тихо се бе приближил до вратата, държейки все още в ръце вестника, който някак си подсилваше у него състоянието на изучаващо, проучвателно спокойствие.