Читать «Песен за петаче» онлайн - страница 34
Арчибалд Кронин
След часовете тя ме изчака и хващайки ме за ръка, тръгна надолу по пътя заедно с мен.
— И все пак ние си оставаме приятели, Лори. През някой от тези дни аз
Но мама бе все още разстроена. Тя не можеше да си наложи да се упражнява за концерта. Накрая, през вечерта на последния ден от месеца, след като бе приготвила вечерята, тя отиде при пианото, докато чакаше завръщането на татко. Аз стоях на обичайното си място до прозореца и така се бях отнесъл в мислите си, че свирката на татковия влак достигна до мен от някакъв друг свят. Все пак смътно бях осъзнал, че бе изминало доста време, докато дойде от гарата, когато дочух познатото, обичайно щракване на външната врата. Мама моментално прекъсна заниманията си и отиде да го посрещне. Когато отвърнах поглед, навън почти се бе стъмнило. Изведнъж през прозореца видях двама мъже, приближаващи се бавно по пътя. Притиснат плътно до стъклото и изтривайки влагата от дъха си, успях да различа кантонера Джим и стрелочника, който стоеше на бариерата на железопътния прелез. Сега те вървяха много бавно, с приведени глави, носейки нещо помежду си. Не беше ли това дълга дъска, покрита с одеяло? Отначало не можах да схвана какво става, но въпреки това бях обхванат от зловещо настроение, гледайки увисналия, издължен предмет между тях, и в следващия миг страшно се уплаших от бавната походка на мъжете, които го носеха.
Изтичах да кажа на татко. Той стоеше във фоайето заедно с мама. Още не си беше свалил палтото и шапката. Лицето му бе побеляло от стреса. С глас, който едва различих, той обясни на мама:
— Кракът й трябва да се е заклещил между релсите, а влакът идва толкова бавно. Страшно, ужасно, Грейс. — Гласът му потрепери. — А само да беше видяла жалкото човешко подобие, което вдигнахме оттам.
С ужасен вик мама закри лицето си с ръце.
Онемял от ужас, първоначално не усетих болката, само си помислих, че Маги бе приключила с кутиите с мляко.
Шеста глава
Колко тъжен и объркан и преди всичко колко непредсказуем бе последвалият период от време. Дори и сега, разплитайки нишките на спомените си, аз все още не мога да мисля за тези събития без болка в душата си. Определено никой не би могъл да вини мама за смъртта на Маги. Същата тази нощ татко се бе върнал при прелеза и с един от фенерите на сигналните кутии бе намерил, заклинена в междината на релсите, разкъсаната пета от ботуша на Маги. Моята бедна приятелка, хваната в това менгеме, очевидно бе направила отчаян опит да се освободи. При разследването на прокурора бе станало ясно, че ако Маги бе пожелала да се погуби, тя нямаше най-напред внимателно да напъха крака си в междината, а след това да се опита да го отскубне оттам, като разкъса ботуша си. Аз също знаех от последната й забележка към мен, изпълнена с толкова надежди, че никакви намерения от подобен род не й бяха минавали през ума. Все пак, въпреки всичките доказателства, несъмненият факт, че това е нещастен случай, бе отхвърлен от селото, като на негово място бе приета версията за много по-ужасяващата алтернатива и Маги, възвеличена от трагедията, се превърна в мъченик заради нашата намеса в живота й.
