Читать «Земя за прицел: Гонитбата» онлайн - страница 166

— Съгласни.

— Този договор ще бъде скрепен за съответните гаранции от ваша страна. Върху тях ще трябва да поработим сега до сутринта. Едно от условията ми е — никакъв кредит на лица, които аз ще посоча!

— Карасулиев ще им даде!

— Няма да смее, защото ще го заплаша с нашия договор, с нашия братски договор, основан на великата любов между банкерите. Какви думи! Като ги произнасям, душата ми се вълнува и извисява!…

— А вестникарите?

— Спасе, заведи господата до редакцията им!

— Господин Скарлатов, както се уговорихме, оставаме в готовност — каза Ризов.

— Вървете, момчета! Ако тези мои братя се окажат опърничави, ще ви уведомя.

Журналистите излязоха.

— Динев, готови ли са индивидуалните договори с всеки поотделно и колективният договор?

— Да, шефе.

— На работа, господа.

В салона тържествено влязоха Чернаев и екипът му. Всички станаха от масата и отидоха в библиотеката. Тук, без да бърза, Чернаев подреди книжата. Секретарят Христов със златна автоматична писалка и попивателна застана прав зад стола на Скарлатов. Той тежко седна и отправи зъл, втренчен поглед към банкерите, скупчили се прави един до друг на отсрещния край, като група, приготвена за нощен разстрел. Развалих им целия кеф, каза си Борис, да не говорим за софрата… Остана непокътната, но утре сутринта ще седнем с Татарски и всички помощници и ще направим такъв невиждан гуляй!… Усмивка се яви на лицето му. После се сети за предстоящата напрегната работа и сурово обяви:

— Да започваме, господа! Времето не чака!

На разсъмване Скарлатов изпрати гостите през официалния вход. На отсрещния тротоар в сянка стоеше Карасулиев и наблюдаваше всичко. Той цяла нощ не бе мигнал и не бе напуснал това място. Всеки минаваше край Скарлатов и му стискаше ръката. След това сядаха в такситата или собствените автомобили и заминаваха. Накрая всички си отидоха. Тогава Карасулиев пресече улицата. В този момент Скарлатов сам притваряше железните крила на портата. Йосиф застана срещу него от другата страна на решетките. Чак сега Борис за пръв път го забеляза, но не трепна. Завъртя ключа и произнесе сякаш на себе си:

— Който вади нож, от нож умира!…

После тръгна спокойно по алеята към Банката. На входа го чакаше Неделев. Той с усилие отвори падналите си клепачи и втренчено го погледна.

— Моите уважения! Вие не отстъпвате на баща си!

— Неделев, винаги ли така ще закъснявате в изводите си?

— По-добре късно, отколкото никога — отвърна той и му подаде ръка.

Скарлатов разигра кратко колебание, без да прехвърли границата на неудобството за Неделев, и накрая, като въздъхна, пое студената му ръка.

— За последен път! — каза твърдо Борис.

Глава осма

Месец по-късно, в един неделен ден, Скарлатов седеше в хола на вилата. Той запази Банката, но видимо остаря. Нямаше почти никаква работа. По същество тя спря кредитите, поради липса на достатъчно капитали. Приличаше му на огромен презокеански лайнер изваден върху пясъка на морския бряг, навяван от вятъра на дюните, които един ден щяха да го засипят… Чувстваше се психически и физически изчерпан. Дори не можеше да чете, въпреки свободното време. Това състояние щеше да мине и отново му предстоеше привичната дейност, но изпитваше отвращение от този ден и час. За пръв път имаше чувството, че работата за в бъдеще ще му тежи като кръст, който трябваше да носи към своята голгота до края на живота си. Същия ден следобед го посети Карасулиев. Рано или късно трябваше да се срещнат и, както винаги, Йосиф бе този, който пръв дойде. Поне щеше да има човек, с когото да пие, помисли си Борис. Напоследък пиеше сам, а това не беше добър признак. Изглежда, същото правеше и Карасулиев. Наля му в чашата мастика, а на себе си коняк. Двамата отпиха по една голяма глътка и чак тогава започнаха неприятния разговор.