Читать «Земя за прицел: Гонитбата» онлайн - страница 165

— На ви телефон, на ви телефон!…

Скарлатов заговори с тих, равен глас:

— Господа, не очаквах, че така ще се развълнувате… Случва се! И аз не знаех, че банките ви ще бъдат разорени. Не знаех поне до съвещанието ви с Карасулиев… Впрочем главният данъчен инспектор е тук, в моя дом. Динев, нека влезе и чуе…

Появи се един невзрачен мъж, когото всички познаваха. Настъпи жалка суматоха. Тези охранени, добре облечени мъже с чувство за превъзходство над другите се превърнаха в животни. Те със сила дърпаха редакторите за дрехите и ги блъскаха.

— Няма да позволиме!… Оттук жив никой няма да излезе!…

Двама изтласкаха вън от салона данъчния инспектор. Скарлатов с презрителна и малко тъжна усмивка наблюдаваше това зрелище.

— Господа, успокойте се!… Отпечатването на вестниците ще почне след два часа! Имате сто и двайсет минути на разположение!

Всички обърнаха глави към огромния старинен часовник на стената, който отброяваше с махалото секундите. Един от присъстващите изхълца:

— Скарлатов, прости ми! Аз съм с тебе!

— Карасулиев ни подведе! — извика друг.

Наобиколиха Борис отвсякъде.

— Но, господа, вие се обединихте срещу мене, естествено е да ви се противопоставя. Кой ще излезе победител — още не се знае!… Може би Карасулиев, може би аз?…

— Но нас тогава няма да ни има! Какво ни интересува битката между двамата и кой ще спечели!…

Отвън се чу упорит клаксон. Всички млъкнаха.

— Динев, идете да видите кой идиот по това време ни смущава?

Докато продължаваше суматохата, той се върна и всички млъкнаха.

— Господин Карасулиев чака навън пред портата! — каза ясно Динев. — Моли коленопреклонно да влезе.

— Който закъснява, няма място за него. Петима Петко не чакат! — каза Скарлатов. — Нали така, господа? Ние ще го накажем малко…

Отвън пак се чу клаксонът, надут до отказ.

Гостите се струпаха на прозорците. Долу на улицата лъщеше колата на Карасулиев, а пред високата заключена желязна порта на двора стоеше самият той.

— Татарски, излезте и отстранете посетителя и колата му от Банката!

— Скарлатов, сгрешихме, но ако остане само твоята банка в България, ще ти дойде май множко!…

— Много на душманите! — отвърна Борис.

— Господин Скарлатов — поде един сравнително спокоен мъж. — Вие не сте ни събрали, за да ни унищожите. Ако беше така, всички щяхме да прекараме една спокойна нощ в леглата си и чак на сутринта щяхме да разберем смъртните си присъди в печата. Прав ли съм?

— Донякъде…

— Спрете тази екзекуция! Спрете я, за бога!

— За да се обедините пак срещу мен? Не! Втори път не се лъжа!

— Обещаваме!

— Обещание къща не прави!

— Кажете Вашите условия — заговори пак същият мъж. — Не ни измъчвайте! Ние сме хора, преминали средна възраст. Ще Ви тежи на душата, ако с някой от нас се случи нещо…

Скарлатов въздъхна.

— Добре. Уморих се… За последен път ви прощавам! Тази нощ вие ще подпишете договор, че никога няма да работите срещу мен!

— Дадено.

— И че винаги, когато поискам, ще работите с мене срещу друг!

Настъпи мълчание.

— Е, съгласни ли сте?