Читать «Земя за прицел: Гонитбата» онлайн - страница 168

— И все пак трябва да почнем! — каза Скарлатов. — Способните хора за финансиране не са се свършили у нас. Трябва да ги издирим!

— Как? Ти нямаш свободни пари, аз също. Има един изход, но аз не съм готов за него…

— Да слеем капиталите си?

— Да. Но съм твърде привързан още към това, което сам съм създал, и не мога да надвия душата си.

— На първо време можем честно и почтено да се информираме по всички факти и сделки.

— Значи сключваме примирие?

Скарлатов се забави в отговора, но каза:

— Да, за съжаление.

Лицето на Йосиф разцъфна. Той постигна минималната си цел. Сипа си нова мастика. Успокоен донякъде, върна се и привичната му живост.

— Усмихни се, Борисе! Камък ми падна от плещите! За разлика от теб аз вярвам на думата ти. Мир на земята и благоволение между човеците!…

— Доколкото разбирам, искаш да ми кажеш още нещо…

— Борисе, с какви свободни пари разполагаш в момента?

— Не знам точно. С няколко милиона.

— Можеш ли да се лишиш от тях?

— Искаш заем?

— Няма да ми дадеш!

— А защо ти е?

— За да кредитирам една великолепна сделка.

— Не мога да рискувам. Напарих се от нашите индустриалци и търговци.

— Ами ако ние двамата извършим сделката и се самокредитираме?

— Тоест, да станем ортаци?

— Не е чак толкова лошо!…

— Е?

— Смятам да се забием в петрола! Да вземем в ръцете си доставката и разпространението му у нас. Американските фирми ще ни помогнат.

— Това сериозно ли е?

— Имам думата им. Но ако не избързаме, твоят скъп Неделев ще ни отнеме сделката. Ке я апне месечината… — добави Йосиф и лицето му доби характерния закачлив израз.

Скарлатов за пръв път се усмихна. Предложението беше блестящо и може би единственото с перспектива за печалба в този период на смъртна депресия.

— Петролът е като хляба — продължи Карасулиев. — Занапред без него няма да може! Автомобилите се увеличават, става необходимост за фабриките, за електроцентралите и най-важно — за армията!

— Съгласен! — каза Борис. — Ела утре в Банката да обсъдим въпроса.

— Не. По-добре ела у нас и по-късно вечер. Неделев е подозрителен.

— Добре.

— Нека те придружи Динев, а аз ще бъда с Фархи.

Скарлатов помисли колко старателно се е подготвил Карасулиев за срещата с него. Всеки ход бе обмислен в детайли. Изхождайки от вълчия морал на банкерите, той не се извиняваше за нищо, но предлагаше съюз, и то скрепен не с празни обещания, а със сделка от голям мащаб. Тя бе стабилна гаранция за бъдещ мир помежду им.

Йосиф много не се застоя. Той не искаше с някаква глупава реплика да развали постигнатото. Скарлатов го изпрати по алеята до изхода на вилата, където го чакаше колата. Тогава Йосиф наново го изненада. Подаде му едно пакетче.

— Това какво е?

— Анастасия ти праща сърдечни привети. Била е в Швейцария при малката Яна.

Борис опипа пакета.

— От Анастасия?

— Не. От Яна.

— Какво е?

— Сам ще видиш.

Карасулиев се качи на колата и потегли. Скарлатов се прибра във вилата. Отвори пакета. Беше малко ковьорче с избродирано нескопосано куче, което би направило чест на един примитивист. Взе картичката. С едър, закръглен, все още детски почерк Яна му пишеше: „Обичам те като това куче. Ела да ме видиш! Мъчно ми е за теб.“