Читать «Земя за прицел: Гонитбата» онлайн - страница 163

— Тук сме всички, от най-малкия до най-големия… Впрочем, изглежда Карасулиев е зает тази нощ… — Всички погледнаха към празния му стол. — Но и без петел ще съмне… Скъпи мои приятели, спътници в живота ми, единомишленици!… Отдавна желаех да ви събера на едно място — вас, цвета на България, — но все отлагах. Нашият живот, както знаете, е битки, битки и никакви радости!… Но ето сега, когато свободата може би най-сетне ще ме съпътства, реших да го сторя, за да попият очите ми тази дивна картина — вашите лица!… И мога само да съжалявам, че Рембранд не е сред нас и да нарисува не кротките хрисими холандски събратя, а вълци и соколи, които от нищо не се стряскат и вървят право към целта, към печалбата! Е, признавам, че не бях банкер както трябва. Може би образованието ми е пречело… А доколкото ми е известно, друг частен банкер с висше образование няма. Може би някакви отвлечени идеи са ме обезоръжавали в тая люта битка… Но така или иначе, вече стигнах до катарзиса…

— Какво? — попита един от гостите.

— До катарзиса, до края на моя път. Аз исках да въведа християнски принципи в банковото дело: „Не прави това, което не искаш да правят на тебе!“, или по-просто: „Яж, но остави и другите да ядат!“.

В тоя момент Неделев погледна към Борис и леко повдигна полупритворените си клепачи.

— Но това са утопии… А сега, нещо приятно! Вярвам, че по братски ще разделите капитала ми.

— Ще видим тая работа… — каза някой в края на масата.

— А що се касае до предприятията и акционерните дружества, те ще преминат към високоуважавания и ценен от мен господин Стефан Неделев, мой… ортак!

Всички обърнаха глави към него.

— Не може Неделев сам да изкупва, справедливост трябва! — извика един от индустриалците.

— О, вие ме огорчавате!… Вземете гълъбите и врабчетата как не си пречат, като кълват заедно зърната. И накрая, скъпи мои колеги, искам да ви завещая една мисъл: „Обичайте се един други, така както Отец ви обича!“

Чуха се възгласи:

— Браво, Скарлатов!

— Затова аз изготвих един договор между мене и вас, та в зависимост от капиталите на банките ви да получите и съответния процент от мене. Който има най-голям капитал, получава най-много, за да спазим принципа на обичта.

— Така е! — обадиха се други.

Но сред по-дребните и немощни банкери се чу ропот. Развикаха се.

— Не, това няма да стане!… Ще видим!…

Говореха на висок глас и скоро шумът прерасна в караница.

— Нека влезе господин Динев! — обърна се Скарлатов към застиналия на входа снажен Татарски, облечен във фрак.

Всички млъкнаха, като чуха името на всезнаещия български Фуше, който влезе с папка под мишница.

— Господин Динев, можете ли да осведомите тук събраните мои приятели на каква сума възлизат капиталите?

Отново се чуха възгласи:

— Да каже! И да каже, без да лъже!

— Но, господа, не става дума за моите капитали!…

— А за кои?

— За вашите!

Настъпи гробна тишина. Но някой пръв се окопити и каза:

— Това всеки от нас го знае! Ние сме ги официално декларирали!

— О, господа, не бъдете скромни! Става дума за действителните капитали, които едва ли сте били така глупави да съобщите. А те са поне пет пъти над реално декларираните! Например, при двайсет милиона капитал, Вие имате действителен около сто милиона, така ли е? — обърна се той към съседа си. — Случайно цитирах Вашата банка…