Читать «Земя за прицел: Гонитбата» онлайн - страница 15

— Ще минеш покрай Александровската болница да вземеш професора-невролог. Уговорил съм се и той чака.

— А хонорарът му?

— Това е моя работа! А като се върнеш, ще ти стана първият клиент.

— Мога ли да знам каква ще е първата поръчка?

— Търговецът Евгени Проданов иска голям заем от Банката. На пръв поглед всичко е наред. Но искам точни сведения за него лично и преди всичко за намеренията му. Щом пристигнеш тук, ела да вземеш папката.

— Дайте ми я сега. Все ще ми остане време да я проуча.

Скарлатов му я подаде.

— Е, шефе, радвам се, че първата поръчка е от Вас. Вие имате лека ръка и ще ми върви в новата работа!…

Той излезе. Борис отмести завесата и погледна в двора. Динев се качи в колата. В последния момент изтича Неда и подаде на Спас кошница с храна. Борис спусна завесата и позвъня. Влезе секретарят.

— За днес каква е програмата?

— Друга среща нямате.

— Добре, свободен сте.

Скарлатов се качи в библиотеката. Неда му сервира чаша силно кафе. Погледът му падна върху книгата, оставена от Туше Динев. Взе я в ръце — евтино издание, отпечатано на най-долнокачествената хартия, но веднага го заинтригува библейското заглавие: „Мерзостта на запустението“, автор — Михаил Матов. Бе го взел направо от пророк Даниил, или Апокалипсиса. Споменаваше се и на двете места. „Когато видите мерзостта на запустението на Светото място“… То показваше, че книгата е преди всичко критична. Познаваше добре приятеля си. Нямаше да се спре пред нищо. Страниците не бяха разрязани, взе ножа от бюрото и докато пиеше кафето, прелисти книгата. Грабнаха го още първите изречения. Бяха вопъл на болка, гняв, възмущение от един дълбоко честен човек пред своеволието на властта. После Борис свали сакото си и се излегна на кожения диван. През тапицираната врата не се чуваше нищо. Зачете се и пред очите му сякаш се редяха не страници, а картини, накъсани от едно голямо платно, което авторът даже не се бе постарал да подреди логически, а оставяше това на читателя. Произведението бе написано на един дъх. Една след друга следваха апокалиптични сцени на пожари, масови разстрели, бесения, трупове, вой на кучета, ята гарвани, озверели конници, въоръжени хора в униформи, жестоки и самодоволни лица от извършените престъпления — силните на деня; вдовици, майки, сираци, зрящи тоя ужас… Сякаш чрез тях искаше да оголи дивото страдание на всички десетки хиляди убити в септемврийския метеж. Не се бе старал да подбира думите. Търсеше най-силните, най-ярките в българския език, задъхваше се, че не могат точно да отразят мислите и виденията му, приличащи на изродите от Йеронимус Бош, на картините в Ада на Данте от Доре, на ужасите от серията на Гоя за нашествието на Бонапарт в Испания. Докато накрая оставаше една пустиня без хора и някъде в далечината, забулена от дим и пламъци, ехтеше глас на предупреждение за бъдещата разплата. Той затвори последния лист и остана проснат на дивана с втренчен поглед в полилея. Изтощен, смазан, не можеше да мисли, не искаше да мисли, а после изведнъж заспа. Но това не бе сън. Това бе поредица от картини на войната, убити, ранени, масови погребения в братски могили, озверели мъже с каски на главата, поваляни от избухвания на снаряди. Кервани от бежанци, трупове от холерата край пътища, край шосетата, кръстове от клони по нивите… После се стресна. Някой му говореше… Отвори очи. Над него стоеше уплашена Неда.