Читать «Земя за прицел: Гонитбата» онлайн - страница 17

— Неделев, целта Ви ми е пределно ясна. Успокойте душата си и не се терзайте! Аз няма да участвам в поредния Ви грабеж. Да, точно така — грабеж! — и Борис тресна телефона.

Малко след това отново се позвъни. Този път се обади Карасулиев — възбуден, многословен и преди всичко загрижен за състоянието на Вегенел. Борис и на него обясни какво е сторил. Йосиф се затюхка за човешкото нещастие, сякаш болестта се бе стоварила върху собствената му глава. Даде най-различни предложения и от своя страна. Особено настойчиво питаше кога ще пристигне сестрата на Вегенел. Тогава Скарлатов му напомни за интереса на Неделев — откровено и грубо. Карасулиев помоли да се видят веднага. Той отказа.

— Ще съжаляваш, понеже съм ти истински приятел!

Накрая Йосиф разочаровано заяви, че тръгва веднага за Рила планина — искал да се прости с Вегенел.

Битката между Неделев и Карасулиев за наследството на австриеца започваше. И двамата искаха да разберат намерението на Скарлатов. Какво той ще предприеме. Нито за миг не вярваха, че няма собствен план.

„Но ще ги успокоя, си рече Борис, и ако мога, ще ги изиграя в полза на наследницата. Какъв хаос, каква аморалност навсякъде!…“ Все пак остатък от някаква почтеност възпираше Скарлатов да се намеси. Тази дълбока норма на морал, залегнала в народа, че не можеш да бъдеш щастлив от нещастието на другите, го възпираше. „Даже в банкерския занаят не съм на ниво!… А какво съм всъщност? Какво искам?…“

И понеже разбра, че не може да остане сам вкъщи, изведнъж реши да отиде при Матов. Не се бяха виждали от години. Нетърпеливо се облече, взе от масата пачка банкноти и ги пъхна в джоба. Може би при него ще намери някаква утеха?… Тръгна в нощта. По улиците тук-там се срещаха забързани минувачи. Магазините още работеха. Направи покупки. Придружи го един чирак, който носеше пакетите. Така стигнаха до къщичката на Матови. Скарлатов даде богат бакшиш на момчето и то тичешком се върна назад. С изключение на една мъждукаща електрическа крушка, едва осветяваща улицата, тук нищо не се бе променило. Бедност и занемареност лъхаше наоколо. Натоварен с покупките, той мина по калдъръмената пътечка на двора и почука на вратата. На прага застана Ирина и като го видя, силно се зарадва. Бе все така тънка, стройна и много по-слаба отпреди. Красиви, гъсти, но вече съвършено бели коси правеха издълженото й лице още по-благородно.

Влязоха в голямата стая. Тук бе топло и уютно. Матов, изправен, с офицерска осанка, с черни панталони, пъхнати в ботуши, с черна рубашка и широк военен колан, пристягащ тънкия му кръст, го очакваше пред масата. Рядката му брада бе станала още по-дълга, прошарена и с жълтеникав оттенък. Ирина пое пакетите.

— Но, Борисе, какво правиш! — каза тя.

— И аз ще кажа като нашия незабравим Марат, че не е грехота, ако си гладен, да си носиш ядене, когато отиваш на гости.

Матов трепна и се извърна назад. Чак сега Борис забеляза, че Матови не са сами. В края на масата седеше едно момиченце — вече ученичка, и пишеше нещо в тетрадката. С нея се занимаваше възпълно момче със скулесто лице, в износена, но чиста гимназиална униформа. Това лице му напомняше нещо… Момчето гледаше, право към него. Малката ученичка захапа края на писалката.