Читать «Летяща чиния» онлайн - страница 46

— Тогава какво ще правим? В Мисури ли ще кацнем? Или другаде?

— Остави ме да поработя с компютрите — отвърна тя и се наведе към екраните.

Накрая пое дълбоко дъх.

— Струва ми се, че ще стигнем до Северна Америка. До Мисури. Ще променим орбитата, после ще запалим ракетните двигатели, за да се спуснем към оня конус на компютъра.

Рип енергично кимна с глава.

— Ще прелетим над Тихия океан и ще се пльоснем в добрите стари Съединени американски щати. Ако ги пропуснем, ще паднем в Атлантика. — Той самоуверено се усмихна. — Обаче не се бой, маце. Северна Америка е голяма, ще се оправим.

— Аха.

— Довери ми се.

— Не ми викай маце.

— Нищо лично, капитан Пайн, нали си по-възрастна жена и така нататък.

Корабът се бе завъртял около оста си на деветдесет градуса или поне така изглеждаше. Тъмната планета им се падаше отляво и изпълваше половината небе. Двамата мълчаливо се вгледаха в огромното кълбо.

— Сега се приближаваме към Щатите — прошепна Чарли.

И естествено, скоро се появиха светлините на Лос Анджелис, които весело блещукаха по хълмовете и в долините. Градът представляваше огромно петно от светлина. Орбитиращата летяща чиния скоро го остави след себе си. Пустинята Махави тъмнееше под тях, междущатските магистрали бяха тънки лъкатушни ленти, а градчетата — светли петънца в мрака.

Когато най-после погледна към космоса, Рип видя само немигащите звезди на фона на обсидиановото небе. Побиха го тръпки.

Мисълта за опасното положение, в което се намираха, го връхлетя като студен душ. Летяха на неколкостотин километра над земната повърхност с древен космически кораб, който той собственоръчно бе изровил от една скала. Опита се да пренебрегне реалността на собственото си безразсъдство. Пайн беше пожелала да дойде, помисли си Рип — значи бе там по своя воля.

Сети се за водата, останала в резервоара.

Дали ракетните двигатели щяха да се запалят? Обзе го страх, от който челото му се покри с ледена пот.

Трябва да се запалят! Трябва! Не можеше да свършат така — двамата запратени в орбита, обречени да умрат, когато въздухът свърши.

Ето го слънцето!

То с ослепителен блясък се издигна над хоризонта и изпълни кабината със светлина.

Чарли Пайн проследи издигането му към зенита му, после продължи да работи с компютрите. Тя последователно редуваше трите дисплея на екрана. Изглеждаше спокойна, сякаш получаваше имейл по интернет.

— Ако двигателите не запалят, загубени сме — каза Рип. — Нали знаеш?

Жената го погледна с непроменено изражение.

— Опитах се да насоча вниманието ти към риска още преди да излетим.

— Вече съм напълно съсредоточен.

— Рискът си е същият. Не се намираме в по-голяма или по-малка опасност, отколкото когато бяхме на пет метра над земята.

— Определено ми се струва по-опасно — възрази той и неволно погледна надвисналата над кораба планета. Ниските облаци в атмосферата хвърляха сенки с военна прецизност. Бяха хиляди.

Чарли отново се наведе над компютрите.

— Имам лошо предчувствие — рече Рип, ала тя изобщо не го чу.

Младежът леко се оттласна от пилотската седалка и без усилие полетя в малката кабина. Когато стигна до стената, той се отблъсна и продължи да се носи насам-натам, докато Земята бързо се плъзгаше под летящата чиния и Чарли Пайн се занимаваше с компютрите.