Читать «Във весела женска компания» онлайн - страница 83

Тя се върна в кантората, където маа Макутси седеше зад бюрото си, погълната от задачата да надписва пликове за писма. Търсенето на престъпилия закона замбийски финансист досега беше ударило на камък. Повечето от адресатите така и не отговориха на изпратените писма, а едно от тях, до замбийски лекар, за когото се смяташе, че познава почти всички хора от местната замбийска общност, беше предизвикало дори враждебен отговор.

Вие в Ботсуана винаги казвате, че замбийците са непочтени и че ако липсват някакви пари, трябва да се гледа в джобовете на замбийците. Това е клевета и ни омръзна от подобни стереотипи. Всички знаят, че трябва да се гледа в джобовете на нигерийците…

Маа Рамотсве отиде до бюрото си и седна. След това взе лист хартия, сгъна го на две и вдигна химикалката. После обаче остави химикалката и отвори едно чекмедже, без да разбира защо прави това, просто изпълнена със страх и ужас. Вземането на химикалката, отварянето на чекмеджето, вдигането на телефонната слушалка — всичко това бяха действия, които може да извърши, без да осъзнава какво прави, човекът, изпаднал в беда, който се надява, че би могъл с помощта на подобни действия да победи страха, а това, разбира се, никога не се случва.

Маа Макутси я гледаше и разбра, че който и да е бил посетителят й тази сутрин, той беше разстроил и уплашил нейната работодателка.

— Видя ли се с онзи човек? — попита тя благо. — Познаваше ли го?

Маа Рамотсве вдигна поглед към нея и маа Макутси видя в очите й болка.

— Да, познавах го — каза тя тихо. — Това беше човек, когото познавах много добре.

Маа Макутси понечи да зададе въпрос, но не го направи, понеже маа Рамотсве я спря с вдигната длан.

— Не искам да говоря за това, маа — каза тя. — Моля те, не ме разпитвай за това нещо. Моля те, не ме питай.

— Няма — каза маа Макутси. — Няма да те питам.

Маа Рамотсве си погледна часовника и промърмори, че е закъснявала за някаква среща. И отново маа Макутси аха да попита каква е тази среща, понеже за пръв път чуваше за нея, но после размисли и просто наблюдаваше, докато маа Рамотсве си събра нещата и излезе от кантората. Маа Макутси почака няколко минути, докато чу запалването на мотора на белия микробус, а после стана, погледна през прозореца и видя как маа Рамотсве поема по „Тлоквенг роуд“ и изчезва по посока на града.

Маа Макутси излезе от кантората и намери господин Полопетси с чирака.

— Трябва да поговоря с теб за нещо, раа — каза тя. — Онзи мъж, който дойде да види маа Рамотсве, знаеш ли кой е?

Господин Полопетси се изправи и се протегна. Трудно беше да се работи по автомобили в съвсем тясно пространство, макар че той започваше да свиква с това. Досмешаваше го, като си помислеше, че през цялото време, докато учеше, той беше полагал огромни усилия, за да си намери работа, при която да няма ръчен труд, а ето че сега с удоволствие преоткриваше ръцете си. Разбира се, бяха му казали, че тази работа е само временна, но той беше започнал да свиква с това да е автомонтьор и може би щеше да ги помоли да го направят истински чирак. А и защо не? Всички знаеха, че на Ботсуана й бяха необходими автомонтьори и нямаше причина да се пречи на хората на по-зряла възраст да придобиват подобни умения.