Читать «Във весела женска компания» онлайн - страница 84

Господин Полопетси се почеса по главата.

— Не съм го виждал досега — каза. — Беше мотсуана, ако се съди по говора му. Но в него имаше нещо, което ми се видя чуждестранно. Нали знаеш какво се случва, когато хората дълго време живеят далеч. Държат се по различен начин.

— Йоханесбург? — попита маа Макутси.

Господин Полопетси кимна. Понякога беше трудно това да се изрази с думи, но хората, които идваха от Йоханесбург или бяха живели там продължително време, трудно можеха да бъдат сбъркани с други. В Йоханесбург ходеха и се държаха по начин, който беше различен от походката и държането на хората в Ботсуана. Йоханесбург беше град на наперената походка, а хората в Ботсуана никога не биха вървели така. Вярно, намираха се хора в днешно време, които ходеха важно и самодоволно, особено онези, които имаха повече пари, но това не беше обичайно за Ботсуана.

— А какво искаше според теб този мъж от маа Рамотсве? — попита маа Макутси. — Дали й съобщи някаква лоша вест? Дали не й каза, че някой е починал?

Господин Полопетси поклати глава.

— Аз имам много добър слух, маа — каза. — Мога да чуя една кола, която е много, много далеч. Мога да чуя някое животно, преди ти да го съзреш в храсталака. Аз съм като онези хора в саваната, които могат да ти кажат какво се случва наоколо само като слушат вятъра. Затова мога да ти кажа, че той не й съобщи, че някой е починал.

Маа Макутси се изненада от това, което неочаквано й разкри господин Полопетси. Той беше изглеждал толкова тих и кротък, а ето че признаваше, че има дарби на следотърсач. Подобен човек можеше да свърши работа в една детективска агенция. Те нямаха право да подслушват телефонната линия на някого, но пък не би имало и нужда, ако разполагаха с господин Полопетси. Ако просто го оставят от другата страна на улицата, насочил уши в правилната посока, той можеше да им съобщи какво е казано зад затворените врати. Това би било едно от онези нискотехнологични решения, за които хората говореха понякога.

— Сигурно е полезно да имаш такъв слух — каза маа Макутси. — Трябва да поговорим за това някой ден. Но междувременно дали ще ми кажеш какво каза онзи мъж на маа Рамотсве?

Господин Полопетси погледна маа Макутси право в очите.

— ​По принцип не бих казал на някого какво е казала маа Рамотсве — заяви той. — Но тук е различно. Щях да ти кажа тъй или иначе, обаче по-късно.

— Е? — настоя маа Макутси.

Господин Полопетси снижи тона си. Чиракът стоеше до колата, върху която те работеха, и не откъсваше очи от тях.

— Поиска от нея пари — прошепна той. — Поиска от нея десет хиляди пули. Точно така, десет хиляди!

— И какво?

— И й каза, че ако не му плати, щял да отиде в полицията и да им каже, че още е омъжена за него и че не е бивало да се омъжва за господин Дж. Л. Б. Матекони.

Той млъкна, наблюдавайки резултата от думите си.

Известно време маа Макутси не направи нищо. След това се наведе към него и сложи пръст на устните си.