Читать «Във весела женска компания» онлайн - страница 81

Появата му беше обявена от господин Полопетси. След като почука на вратата, която водеше от сервиза към кантората на агенцията, той надникна предпазливо и каза, че един човек е дошъл да види маа Рамотсве.

— Кой е? — попита маа Макутси.

Имаха много работа и не искаха да ги прекъсват, но човек винаги трябва да е готов да приеме клиент.

— Един мъж — каза господин Полопетси и при този отговор маа Рамотсве разбра, че е Ноте.

— Кой е този мъж? — попита маа Макутси. — Каза ли си името?

Господин Полопетси поклати глава.

— Не ми каза как се казва — каза той. — Има тъмни очила и е облечен с кафяво кожено яке. Не ми харесва.

Маа Рамотсве се изправи.

— Ще отида да се видя с него — каза тя спокойно. — Мисля, че знам кой е.

Маа Макутси погледна въпросително своята работодателка.

— Не можеш ли да го поканиш тук?

— Ще се видя с него отвън — каза маа Рамотсве. — Мисля, че е дошъл при мене по личен въпрос.

Тя излезе от офиса, като избягна погледа на маа Макутси. Навън беше ярък ден — ден, в който слънцето хвърля тежки, къси сенки; ден, в който няма къде да се скриеш от нарастващата жега; ден, в който въздухът изглежда тежък и муден. След като остави господин Полопетси да се върне към работата си, тя излезе през широката врата на сервиза и видя бензиновите колонки, акациите и една кола, която караше по „Тлоквенг роуд“, а след това, вляво от сервиза, в сянката на една акация — Ноте Мокоти, който гледаше към нея, пъхнал палци под колана си, застанал в позата, която тя помнеше толкова добре.

Тя направи няколкото крачки, които ги деляха. Вдигна очи и видя, че лицето му е по-месесто, но все така жестоко, с малък белег отстрани на брадичката. Видя, че е пуснал коремче, но то бе почти скрито от коженото яке, което носеше въпреки жегата. И тя внезапно си помисли колко странно бе човек да забележи тези неща, когато се страхува от другия; помисли си как преди своята екзекуция затворникът би могъл да забележи в последните кошмарни мигове, че онзи, който се готви да отнеме живота му, има обрив на шията или пък че опакото на дланите му е окосмено.

— Ноте — каза тя. — Значи си ти.

Мускулите около устата му се отпуснаха и той се усмихна. Тя видя хубавите зъби, толкова важни за един тромпетист, както той винаги бе казвал. А след това чу гласа.

— Да, аз съм. А ето те и теб, Прешъс. Аз съм тук след всичките тези години.

— Тя погледна към стъклата на тъмните очила, но видя само миниатюрното отражение на акацията и небето.

— Добре ли си, Ноте? От Йоханесбург ли идваш?

— Джойс — каза той през смях. — Еголи. Йобург. Градът с много имена.