Читать «Във весела женска компания» онлайн - страница 60

— Въпросът, който зададе, е много важен, маа — рече тя, след което взе парчето сладкиш и отхапа. — Трябва да помисля над него. Може би има хора, които биха казали, че ям прекалено много сладкиши.

— Но това не е така, нали? — отбеляза маа Рамотсве.

Маа Потоквани не се забави с отговора.

— Не не е така — Не ям прекалено много сладкиши. — Тя замълча за миг и погледна с въжделение вече празната си чиния — Понякога ми се ще да ям прекалено много сладкиши. Това несъмнено е вярно. Понякога съм изкушена.

Маа Рамотсве въздъхна.

— Всички сме изкушени, маа. Всички сме изкушени, когато става дума за сладкиши.

— Вярно е — каза тъжно маа Потоквани. — В живота има много изкушения, но сладкишите са може би едно от най-големите.

За няколко секунди и двете замълчаха. Маа Рамотсве погледна през прозореца към дървото отвън и към небето над него, което беше ясносиньо, бездънно. Някаква голяма птица, може би ястреб, кръжеше във висините, носена от въздушно течение — рееща се черна точица, която, разбира се търсеше храна, както правим всички ние по един или друг начин.

Тя отмести очи от небето и пак погледна маа Потоквани, която я наблюдаваше с лека усмивка на устните.

— Изкушението е тежко нещо — каза тихо маа Рамотсве — Аз невинаги успявам да му устоя. В това отношение не съм силна.

— Радвам се, че каза това — рече маа Потоквани. — Аз също не съм силна.

— Например точно в тоя момент си мисля за сладкиша.

— Аз също — призна си маа Рамотсве.

Маа Потоквани стана и извика на момичето отвън.

— Още две парчета от сладкиша, ако обичаш. Две големи парчета.

След като сладкишът свърши и подносът беше отнесен, те се настаниха удобно с чашите чай, за да продължат разговора. Маа Рамотсве реши да започне с мистерията с тиквата, която бе останала почти забравена сред всичките настъпили по-късно вълнения, но си оставаше все така неразкрита. Ето защо тя разказа на маа Потоквани за тревожното си преживяване, когато се беше оказала у дома в компанията на неканен гост, и още по-тревожното откритие, че неканеният гост се криеше под леглото й.

Маа Потоквани буквално запищя от смях, когато маа Рамотсве й описа как панталоните на неканения гост са останали в плен на пружината.

— Можело е да го смачкаш, маа — каза тя. — Можело е да му счупиш ребрата.

Маа Рамотсве си помисли, че същото би могло да се каже и за всеки неканен гост, проявил глупостта да се скрие под леглото на самата маа Потоквани, но запази тази мисъл за себе си.

— Но след това, на другата сутрин — продължи тя, — намерих пред къщата една прекрасна тиква. Някой беше взел панталоните и беше оставил на тяхно място тиквата. Какво мислиш за това, маа?

Маа Потоквани се намръщи.

— Значи си решила, че тиквата е оставена там от този, който е взел панталоните, но дали наистина има връзка между двамата? Може би тиквата и панталоните са две съвсем различни неща? Да речем, че един човек носи тиквата, докато панталоните все още са там, а след това идва друг човек, който взема панталоните, но не докосва тиквата. Може така да се е случило.