Читать «Във весела женска компания» онлайн - страница 57

Но най-лошата случка в това отношение беше онази работа с благотворителния парашутен скок, когато маа Потоквани подмами господин Дж. Л. Б. Матекони да се съгласи да скочи от самолет, за да събере пари за Фермата на сираците. Цялата тази идея беше ужасяваща и маа Рамотсве много се ядоса, когато разбра. И въпреки че тя успя да уреди Чарли да скочи вместо работодателя си — и никога нямаше да забрави как Чарли се приземи върху голяма трънлива акация, — цялата работа коства на господин Дж. Л. Б. Матекони много тревоги. Ето защо човек трябваше да внимава с маа Потоквани, за да не се окаже, че го е вкарала в положение, в което никак не му е удобно. Но при хората, които обичат да командват, все така става; понякога техните кроежи се осъществяват, без човек изобщо да подозира какво става. А после изведнъж се усеща, че се е съгласил да направи нещо, което изобщо не му се иска.

Разбира се, нека онзи, който никога не се е разпореждал с другите, да хвърли първия камък. Маа Рамотсве бе принудена да признае, че на самата нея й се беше случвало веднъж — дваж да кара хората да правят едно или друго. Тя не би нарекла това командорене, по-скоро би го описала като… Е, трудно й беше да измисли точна дума, която да изрази комбинацията от психологически усет и непоколебимост, към която трябва да прибегне човек, ако иска нещо да се свърши. А и да не забравяме, че макар маа Потоквани да обичаше да командва, тя никога не го правеше за своя собствена облага. Тя използваше безспорните си дарби в това отношение за благото на сираците и много от тях имаха да й благодарят за безчет неща.

Ето например момченцето със сакатия крак. Маа Рамотсве помнеше как за пръв път го видя във Фермата на сираците преди 4–5 години. Беше пристигнал там шестгодишен, изпратен от друго селище в района. Маа Потоквани й разказа историята му, как бил изоставен от майка си, която избягала с някакъв мъж и го оставила на леля му — алкохоличка. А един ден лелята оставила огъня да гори, без да го наглежда, и малката колиба от клони, в която живеели, лумнала в пламъци, докато момченцето било вътре. Лелята успяла да изпълзи и никой дори не подозирал, че момчето продължава да е вътре, чак докато огънят изтлял. Момченцето лежало в болница с месеци, а след това го изпратили във Фермата на сираците.

Маа Рамотсве го видя да си играе с другите момчета, да тича заедно с тях след една топка, увлечен в една от онези странни спонтанни игри, които момчетата си измислят. Видя го как се мъчи да не изостава, но напразно, понеже тътреше обезобразеното си стъпало.

— Онова момченце е много смело — каза й маа Потоквани. — Винаги се опитва да направи ту едно, ту друго. Мъчи се да се катери по дърветата, но не може заради крака си. И иска да играе футбол, но не може да рита топката. То е едно смело момче.

Тогава маа Рамотсве забеляза погледа в очите на маа Потоквани, докато тя говореше, поглед, който изразяваше решимост. Затова тя изобщо не се изненада, когато преди няколко месеца чу, че управителката се е качила на автобуса с момченцето и е отишла чак до Йоханесбург. Там го завела в хирургическия кабинет на един прочут лекар и настояла той да прегледа момченцето. Тя проявила невероятна храброст. По-късно маа Рамотсве разбра от самата маа Потоквани, която й разказа историята, като честичко се подсмихваше, как завела момченцето в чакалнята на лекаря, чакалня, която се намирала в лъскава висока сграда, и не обърнала никакво внимание на протестите на рецепционистката, че лекарят никога няма да успее да ги приеме. „Докторът може сам да реши това — заявила маа Потоквани. — Вие не можете да говорите от негово име. Нека той да погледне това момче и сам да ми каже дали ще го приеме, или не“.