Читать «Във весела женска компания» онлайн - страница 55

Лекарствата, които сложих в шишенцето, бяха много силни. И заради тях жената, която ги изпи, почина. Заради това, което бях направил аз.

Когато жената почина, всички бяха много ядосани. Намериха шишенцето с грешните лекарства и попитаха кой ги е сложил там. Аптекарят каза, че ми е дал правилното лекарство, което да сложа вътре, но сигурно аз не съм се подчинил. Той много се страхуваше, понеже мислеше, че ще обвинят него. И освен това беше младши аптекар, чужденец, който работеше там, но вече го няма. И затова той излъга. Аз го чух как излъга и извиках, че това, което говори, не е истина. И те го попитаха отново и той каза, че ясно си спомня онази сутрин и помни, че ми е подал правилното лекарство и по това време наоколо не е имало други хапчета. А това не беше вярно. Имаше много кутийки с хапчета и той със сигурност беше осъзнал, че аз не съм разбрал правилно нарежданията му.

Вечерта, като се прибрах в къщи, седнах и нищо не казах. Не можех да говоря. Жена ми се опита да ме утеши. Каза, че не аз съм виновен за това, че някой е умрял, и че случилото се е просто нещастен случай, както когато куче изтича на пътя или пък чиния падне от масата. Но аз дори не чувах думите й много добре, понеже сърцето ми беше студено, съвсем студено в гърдите ми и знаех, че ще изгубя работата си. А как щяхме да си купуваме храна, ако нямах работа? Баща ми вече беше починал и не можех да се върна при него. Свършено беше с нас.

Но тогава всъщност дори не подозирах колко по-лоши могат да станат нещата. Само няколко седмици по-късно, след като говориха с мен три-четири пъти, полицаите ми казаха, че ще ме обвинят в непредумишлено убийство. Така го нарекоха. Казаха, че непредумишлено убийство е да извършиш престъпна небрежност, заради която да умре друг човек. Аз не можех да повярвам, че ми хвърлят такава вина, но роднините на жената, която беше умряла, вдигаха голям шум и все питаха полицията кога ще бъде наказан човекът, който е убил майка им.

Отидох да ги видя. Те живееха в Олд Наледи и аз отидох до тяхната къща и им се помолих да ми простят. Казах им, че не съм искал майка им да пострада. За какво ми е да й причинявам зло? Казах им, че съм страдал така, сякаш съм убил собствената си майка. Помолих ги да престанат да увещават полицаите да ме пратят в затвора и казах, че съм им обяснил какво е станало. Паднах на колене пред тях. Но те дори не ме погледнаха. Казаха да се махна от къщата им, иначе щели да повикат полицията.

И затова аз си тръгнах и се върнах в къщи и зачаках деня, когато трябваше да се явя в съда. Имах адвокат, който каза, че ще се погрижи за мен, ако му платя. И аз отидох в пощата и изтеглих почти всичките пари, които бях спестил, и ги дадох на адвоката. Той каза, че ще направи всичко възможно за мен, и аз не се съмнявам, че го направи. Но прокурорът каза, че съм проявил престъпна небрежност. Каза, че човек, който внимава, никога не би направил това, което съм направил аз. И съдията през цялото време ме гледаше и аз виждах, че си мисли, че съм нехаен човек, който ей така е убил някого със своята небрежност.