Читать «Във весела женска компания» онлайн - страница 54

Обаче аз не взех да се оплаквам, понеже знаех, че Господ ще ми намери друга работа. И Той го направи. Когато бях на шестнайсет години, ме взеха на работа в болницата, където работеше баща ми. Там има аптека и им трябваше човек, който да мие шишетата, да пренася и да вдига разни неща. Освен това трябваше да нанасям бележки в складовата книга и да броя шишетата и хапчетата. Много ме биваше за това и когато станах на двайсет години, ме направиха помощник-аптекар. Работата беше много хубава. Дори се явих на някои изпити, които бяха нужни, и видях, че вече не ме е страх. Писах много четливо и издържах изпитите.

Работих там в продължение на дванайсет години, а след това ме изпратиха в Габороне. Аз много се радвах на новата работа, понеже ме повишиха и получавах повече пари. Станах помощник-аптекар в болницата „Принцеса Марина“, много хубава болница. Там имаше голяма аптека с много, много рафтове с шишенца. Работих здраво и се справях добре. Вече можех да се оженя за една жена, с която се бях запознал в църквата. Тя е много добра жена и ми роди две деца, две момиченца, ей толкова и ей толкова големи, и те също са много добри деца.

Аз бях много щастлив и много горд мъж. Но един ден ми се случи нещо много лошо, нещо, което завинаги промени живота ми и което никога няма да забравя. Беше най-обикновен ден, ден като всички останали. Когато излязох от къщи оная сутрин, не знаех какво ще ми се случи. Не знаех, че това беше последният ден, в който ще съм щастлив.

Господин Полопетси замълча, за да начене сандвича, който маа Макутси му подаде. Той отхапа голям залък и двете жени мълчаливо го наблюдаваха, докато дъвчеше. Маа Рамотсве се питаше какво ли би могло неочаквано да разруши света му. Когато се бяха запознали, той й каза, че е станал нещастен случай, но заради какъв нещастен случай биха го изпратили за две години в затвора? Пътен инцидент? Дали не беше шофирал пиян и не беше убил някого? Не й приличаше на такъв човек.

— В онази сутрин имахме много работа — продължи господин Полопетси, след като избърса трохите от устата си с опакото на дланта. — Понякога беше така. Всички отделения се оказваха без лекарства едновременно, а освен това се натрупваше дълга опашка от външни пациенти, които чакаха с рецептите си. И затова ние търчахме ту насам, ту натам, като се опитвахме да се справим с всичко. А в тоя ден и двама от аптекарите бяха болни, понеже из града обикаляше грип. И затова имахме много работа.

На нас не ни позволяваха да правим много неща. Ние бяхме само помощници и нямахме право да отмерваме лекарствата и да вършим други подобни неща. Но когато имаше толкова много работа, понякога ни казваха, че можем да вършим разни прости задачи, като например да броим хапчета и да ги слагаме в шишенцата. И затова ние го правехме.

В онази сутрин аз вършех такива неща. И точно тогава направих грешка. Взех хапчета не от където трябва и ги сложих в шишенцето, което аптекарят ми беше дал. Сложих ги вътре, понеже мислех, че той е посочил към едно място, а не към друго. Просто не го разбрах правилно.