Читать «Във весела женска компания» онлайн - страница 53

— Много мило от ваша страна — каза маа Рамотсве с делови тон. — Но аз мисля, че беше нещо съвсем друго. А сега според мен трябва да отидем оттатък, за да поговорим с господин Дж. Л. Б. Матекони и вие да започнете.

Господин Полопетси се изправи.

— Много съм щастлив — каза той. — Но нищо не разбирам от коли. Надявам се, че ще мога да върша тази работа.

— От няколко години тук работят двама младежи, които нищо не разбират от коли — прекъсна го маа Макутси. — Но това не им попречи. Затова не би трябвало да попречи и на вас, раа.

— Това е вярно — потвърди маа Рамотсве. — Но нека да поговорим за това по-късно. — Тя замълча за миг, а сетне додаде: — Има само едно нещо, раа.

— Какво? — попита господин Полопетси неуверено.

— Сега вече имате работа — каза маа Рамотсве, — така че можете да ни разкриете какво се е случило с вас. В обедната почивка ни разкажете всичко, от самото начало, за да знаем и да не се чудим какво е станало. Разкажете ни, за да не се налага повече да мислим за това.

— Мога да го направя — каза господин Полопетси. — Мога да ви разкажа всичко.

— Е, добре — каза маа Рамотсве. — А сега можете да започнете работа. Има много за вършене. Напоследък ни се струпа много работа и се радваме, че дойде още един човек…

— ​… когото да командваме — намеси се маа Макутси, а след това се засмя. — Не, раа, не се тревожете. Само се шегувах.

На обяд господин Дж. Л. Б. Матекони взе със себе си останалия си чирак и отидоха заедно да се оправят с някаква кола, повредена на „Молепололе роуд“. Ето защо само маа Рамотсве и маа Макутси седяха в офиса и слушаха господин Полопетси, докато той разправяше историята си. Маа Макутси беше направила сандвичи за всички — отряза няколко дебели филии от хляба, който държаха в бюфета в кантората, и щедро ги намаза с мармалад — и маа Рамотсве забеляза с какво нетърпение господин Полопетси посегна към храната. Гладен е, помисли си тя и осъзна, че вероятно дава оскъдната храна, с която разполагат, на останалите от семейството си. Тя направи знак на маа Макутси да намаже още сандвичи, и, докато говореше, господин Полопетси ги изяде всичките.

— Роден съм в Лобатсе — започна той. — Баща ми беше един от пазачите в тамошната болница за душевноболни. Знаете как е на такова място. Работата му беше да помага на лекарите да се оправят с тежко болните, които буйстват, когато се опитват да ги лекуват. Там имаше някои доста яки пациенти и те викаха и удряха напосоки всички. Баща ми също беше силен мъж и освен това имаше специална жилетка, която да нахлузва на тези хора и да връзва ръцете им зад гърба. Така беше по-лесно на лекарите.

Аз залягах здраво в училище. Исках да стана лекар, като порасна, но когато дойде време за изпитите, изобщо не се представих добре. Знаех отговорите на въпросите, понеже бях учил много, но като започна изпитът, така се изплаших, че не можех да пиша както трябва. Ръката ми трепереше ли трепереше и онези, които ни изпитваха, сигурно са се чудили кое е това глупаво момче, което дори не може да пише четливо. И затова не се представих така добре, както трябваше. Ако не бях треперил толкова, може би щяха да ми дадат стипендия и да замина в Южна Африка да уча медицина. Така стана с едно момче в училището, но аз не успях.