Читать «Фалшивите огледала» онлайн - страница 5

Ще се ръководим от рекламните слогани!

Мотопедът весело запърпорва и аз пак излизам на „Гибсън“, минавам в четвъртото платно и без да бързам, потеглям към първия адрес.

Сега, когато съм на бачкане, разстоянията тутакси се скъсяват. В малката ни страна, в нашия славен Дийптаун всичко е диференцирано. Дори слънцето изгрява по различно време — когато служителите са в обедна почивка, за босовете им едва наближава изгревът. Бързичко подминавам третата улица на Дийп-дизайнерите, първата сляпа улица на Оф-Лайн. Ето го и посочения в поръчката адрес.

Хубава семейна къщурка.

Насред чаровна градина. С дива лоза, пълзяща по стените от камък. В центъра на фонтана се кипри статуя на гол юноша, който държи в ръцете си змия с изригваща от устата й към небето водна струя. Боже… що за алегория? Вглеждам и прочитам надписа на постамента: „Укротената Дълбина“.

Стъжва ми се.

Що не взема да се откажа от поръчката… нека сами си влачат измисления роял в измислената вила. Но в Дийптаун е фрашкано с безработни, така че укротявам топката.

— Господине!

По стъпалата от верандата слиза някаква девойка. Игриво полюшва бедра и се усмихва. Облечена е колкото да не е без хич, външността й е моделирана в стил „манга“ — прекалено големи очи, момичешка фигура с тийнейджърски пропорции.

— Господине, вие хамалин ли сте?

— Да, госпожо — отвръщам мрачно аз.

— Дошли сте да носите рояла?

„Да носите“… Умница.

— Да.

— Знаете ли, ама те не го докараха… — в гласа й липсва тъга. — Казаха, че имали много поръчки. Ще можете ли да дойдете утре?

— Подайте заявка, госпожо. Все някой ще дойде. Пък аз…

— Извинете, извинете, моля ви! — Девойката е изтъкана от чар. — Толкова ми е неудобно! Всичко е заради мъжа ми, вечно е зает, той е виновен… Но ме помоли да ви платя за притеснението!

Мълчаливо подавам заявката.

Девойката се подписва, без да я погледне и плаща пълната стойност на услугите за товаренето и разтоварването. Замисля се с намръщено челце. После ми подава още една банкнота.

— Благодаря — казвам аз и прибирам бакшиша в специалното джобче за целта, с което предвидливо е снабдено работното облекло. След миг вътре няма никой. Половината от бакшиша е отишла в сметката на компанията, а другата половина — в собствената ми сметка. Както си му е редът в сериозните фирми средна ръка.

— Може би ще пиете едно кафе? — погледът й е умерено заинтригуван, умерено скромен.

Поглеждам часовника си. Въздъхвам.

— Не знам… Толкова поръчки имам днес, че…

— Знаете ли, трябва да преместя и трикрилното огледало в спалнята! — сеща се девойката. — Няма ли да ми помогнете? Веднага ще оформим нова поръчка.

Ясна ми е.

Неопитна търсачка на приключения. А мъжът й, изглежда, е умен човек.

Както и аз.

— Вие пожелавате — ние изпълняваме — позволявам си малка двусмисленост.

Преместването на трикрилното огледало ми отнема не повече време от попълването на формуляра на поръчката. После пием кафе с ликьор. Усмихвам се, развръзката ми е крайно интересна. Куклата мига с големите си очи, лека-полека се намества все по-близо до мен. Накрая се озовава в скута ми и ние дълго и с удоволствие се целуваме. Внимателно наблюдавам придвижването на палавата й ръчичка.