Читать «Фалшивите огледала» онлайн - страница 7

Сменям мотопеда с мотор и си мисля, че легендата ми е съшита с бели конци. Ще се наложи да се махна от „HLD“. Няма за какво да съжалявам особено, обаче… как ми е омръзнало всичко! Безсмислен труд, безумни фирми. Виртуално градинарство, разлепване на обяви, бояджийство, хамалска работа…

Само че на какво друго да разчитам?

Щом нямам нищо, абсолютно нищо от нещата, нужни на този ярък, празничен, щедър свят, който ме заобикаля?

10

Напоследък предпочитам да се напивам в дълбината. Както и всички виртуаладжии, впрочем. Първо, по-полезно е за здравето. Махмурлукът е възможен — организмът ще го измисли, но поне черният дроб няма да пострада. И второ, което е по-важно, във виртуалността пиенето е много по-евтино. Кой ще ти плаща за нарисуван алкохол същата цена като за реалния. Бутилка „Бейлис“ тук струва половин долар, отлично шотландско уиски — осемдесет цента. Руската водка е почти долар, но водка мога да пия и в реалността…

Има, разбира се, и нелегални кръчми, където всичко е още по-евтино. Там се намира петдесетгодишно бургундско от колекция отлежали вина за два-три долара. Само се чудя защо. Разбирачите на това питие не пълзят сред утайката на живота. Лично аз няма смисъл да го пия, все едно — не мога да го отлича от молдовското каберне.

Така че отивам в почтена, законна кръчма — „Цар-риба“. Тя е известна с три неща: с наличието на общодостъпни и ясни на руския човек напитки, хубава рибена кухня и музика на живо. Чужденци почти не стъпват там — и това е особено приятно. Освен някои единични екземпляри, поживели в Русия — виж, те са способни да оценят усещанията от рибената супа в димящото на огъня котле, бирата „Очаковско специално“ и стария рок.

Не знам как е при другите. Ама на мен най-много ми харесват именно такива места — и в реалния живот, и в дълбината. Не огромни и шумни ресторанти, не популярни и скъпи заведения, където нахълтват цели тумби туристи, а нещо малко, незабележимо, ненатрапващо се. Това важи за всички градове по света… освен може би за Москва. Прага си има „При Флек“ и „Черният вол“, Берлин — „Цитаделата“ и „Цур Летцен Инстанц“, а Париж — „Максим“ и „Ла Пти Вартел“. Избирай каквото те устройва — за всеки влак си има пътник…

„Цар-риба“ се е спотаил на площада на Свободата. Такъв си има почти всеки квартал на Дийптаун, само дето в американския или френския е окупиран от увеселителни заведения със съмнителна репутация, а в нашия квартал целият площад е офис до офис. Какво пък — на всяка култура — своето.

Табелата не се набива на очи, подчертано примитивна е. В този примитивизъм са вложени доста повече сили и талант, отколкото в ярките светещи реклами над скъпите ресторанти. Линеарна, семпла рисунка, на която карикатурни бурлаци дърпат от реката огромна есетра, небрежно написано наименование…

Побутвам вратата, влизам. Места има, значи супер. Напоследък кръчмата „Цар-риба“ става все по-популярна и се опасявам, че скоро ще престана да стъпвам тук. Или ще я разширят, за да се превърне в прочут ресторант, или ще трябва да си резервирам маса и да понасям шумни и чужди компании.