Читать «Фалшивите огледала» онлайн - страница 4

Новата му личност също е поръчкова и също толкова добра като изработка. Симпатично червенокосо момче със сполучлив поглед и почти постоянна полуусмивка.

— Персоналният дизайн струва скъпо — прекратявам разговора аз.

— Айде стига бе! — Иля махва с ръка. — Нищо не струва, сядаш и си го рисуваш сам!

— Хич не ме бива за художник.

И аз утрамбовах предишното си тяло и заключих гардеробчето. Само дето не ми е ясно защо. Понеже тази облик наистина е безплатен. Влиза в двайсетте стандартни от комплекта на „Windows-Home“ — „дружелюбен работник“.

Сякаш някому в Дийптаун са изтрябвали недружелюбните…

— Хайде аз да ти нарисувам нещо, а? — внезапно се ентусиазира Иля. — Фасулска работа. При всички случаи ще си по-готин, обещавам.

— Става, някой друг път — отговарям. Май вече сме си приказвали по въпроса. И неговата оферта, и моето съгласие са чиста фикция. Размяна на нищо не значещи любезности.

— Е, чао засега! — Иля махва с ръка и хуква. Вече съвсем по детски. Добра модулация на движенията…

При мен нещата са по-зле. Движа се с тромавата походка на дресирана горила. На изхода е диспечерското гише. Иля вече е грабнал своя наръч с писма и е духнал. На момчетата-раздавачи се полагат велосипеди.

При мен нещата са по-зле. На хамалите дават мотопеди.

Но първо — поръчките.

Зад прозорчето на гишето скучае Таня. Чудесна девойка, стига наистина да е девойка.

— Закъсняваш — отбелязва тя. Добронамерено, защото това общо взето не я засяга. — Има две поръчки. Остана ли още някой в съблекалнята?

— Май не.

— Ще вземеш ли и двете?

— А какви са?

— За пиано и роял.

Тя май се шегува…

— Дай ги насам, все ще изкарам нещичко отгоре…

— Ъхъ — одобрително измърморва Таня. Подава ми формулярите, аз се подписвам и потеглям. Поглеждам първата поръчка — пише „пиано“. Във втората — „роял“.

Нямам сили да се обърна. Почти е сигурно, че Татяна се смее.

Има ли нещо по-нелепо от хамалската професия във виртуалния свят? Не, кажете, има ли нещо по-излишно в света на електронните импулси, където в действителност няма нито разстояния, нито тежести?

— Леонид! — подвиква Таня зад гърба ми. — Обади се Игор, щял да позакъснее. Нали двамата ще се справите?

А да има нещо по-абсурдно от нарисувано жилище, за което пазаруват рисуван роял? По-точно музикална програма, имитираща вида и звученето на роял?

Целият номер е в подсъзнанието. Ако знаеш, че не си способен да вдигнеш истински роял, тогава няма да се нагърбиш с мъкненето и на нарисувания. Ако доставеният роял е гумена играчка, напомпана насред стаята, няма да повярваш, че звученето му е чисто и истинско.

Трябва яки момчета с работнически дрехи с яки псувни да мъкнат пред очите ти товара по стълбището, целите плувнали в пот… Въпреки цялата си елементарност, образът на „дружелюбния работник“ е снабден с имитация на потоотделяне.

В този момент ме хваща яд. Моят обичаен, чест гостенин.

Нехаейки за гузния глас на Таня, поемам към паркинга, мятам се на мотопеда си и хвърлям прощален поглед към симпатичната тантуреста сграда с емблема „HLD“ върху фирмената табела. „HLD — И нямате проблеми!“, „HLD — Доставка в срок и навсякъде!“, „HLD — Няма да замрази доставката ви!“