Читать «Фалшивите огледала» онлайн - страница 3

Дийп-програмата действа бързо.

Стоя на кръстовището между булевард „Гибсън“ и улица „А. Чертков“ в руския квартал на Дийптаун. През пролуките между камионите, пълзящи по „Чертков“ по посока на клуб „Байт Биър BBS“, виждам доскорошните си колеги по задръстване. Мнозина свирят с уста, ръкопляскат и изразяват възторга си по други начини.

И се чувствам супер.

Като човек, който е успял да зачука пиронче с любимия си микроскоп.

Пак натискам газта и отпрашвам по булеварда. Има шанс да не закъснея за работа.

Интересно, кой ли е тоя Гибсън…

Удрям спирачки пред съблекалнята със закъснение от седем минути. Лошо, но не и фатално.

— Ама Леонид… — посреща ме с упрек охранителят на входа. Разпервам ръце, опитвайки се чрез огледалния шлем да изразя цялата гама емоции — разкаяние, вина, срам, подмазване… — Хайде, побързай!

Шмугвам се в дългия коридор. Под таваните унило се кандилкат матовите кълба на лампите, подсещат ме за полузабравените училищни коридори. Покрай стените — върволица от шкафчета. Почти над всички са запалени червени светлинки, зелените са само две или три. Да му се не види, пак съм довтасал почти последен…

— Привет — подмята Иля.

И той е закъснял. Тутка се при съседното шкафче, отключва катинара.

— Днес си първа смяна, а? — питам аз и светкавично набирам кода — думата „gfhjkm“, която трудно се запаметява от балъци.

— Дойдох за малко, остана ми нещичко за довършване от вчера. — Иля мрачно наднича в шкафа. Той е на около трийсет, късо подстриган, умерено мускулест и стегнат. Лицето му е нестандартно. Едва ли сам си го е спретнал, явно работа на добър имидж-дизайнер. — Току виж успея още сутринта…

Най-после бръква в шкафчето и издърпва отвътре някакво отпуснато тяло. Кльощаво и маломерно, на около дванайсетгодишен хлапак.

— По-смело, не хапе! — окуражавам аз.

Хлапакът потреперва като от токов удар и се извръща към мен. В едната си ръка държи мъжа, който го е извадил от шкафчето — сега тялото на онзи е сплескано и безтегловно, а очите са празни, без никакъв проблясък на мисъл.

— Мамицата ти… — изстрелва хлапето с тънък глас. — Лесно ти е да остроумничиш!

— Мислиш ли? — питам аз и надзъртам в собственото си шкафче.

— Да! — Хлапето натъпква с ритници внушителния мъжага в шкафа. Тялото се огъва, сякаш е от восък. Кракът с лакирана обувка стърчи под нелеп ъгъл, вратовръзката се подава от сакото. — Колко! Ми! Писна!

— Хайде да се сменим? — предлагам аз. — Ти ще мъкнеш колети, пък аз ще разнасям телеграми.

Моето резервно тяло също е леко като перце. На мъж е. Около двайсетгодишен. Облечен с работно облекло. Мускулест. С лице на добродушен идиот.

Строител на комунизма от плакат отпреди двайсет години. Да не повярваш, че е рисуван в Щатите.

От какъв зор ще си моделирам или ще си поръчвам персонално тяло? Задоволих се със стандартна личност — „работник“. Надничам в празните му очи, притискам челото си до неговото…

И с не по-малко бяс от Иля се залавям да натъпча бившия рокер в моето шкафче.

— Слушай — казва хлапакът и натраква кода за заключване, — а защо всичките ти тела са толкова еднакви?