Читать «Фалшивите огледала» онлайн - страница 2

— Какво пък, случва се — с лекота се примирява шофьорът. — Щом трябва.

Значи предполагаемият линкълн не е само камуфлаж. Притежателят му за никъде не бърза и едно задръстване от пет-десет минути не е повод за възмущение.

А за мен е повод! И то какъв!

Закъснението от пет минути може да остане незабелязано. Десетте минути се вписват в досието. За четвърт час — удържане на половината надница.

А аз закъснявам вече с цели четири минути!

Цялото платно е задръстено, но стандартният мотор не е поръчкова кола. А якето ми в убит стомананеносив цвят, сивите ми дънки, лицето под огледалния шлем… да, разбира се, нито външността ми е фрапантна и набиваща се на очи, нито съм изтупан с дрехи от кутюр, обаче…

Незабележимостта си има своите предимства.

Натискам газта, двигателят изревава. Собственикът на линкълна ме поглежда с най-жив интерес, пита:

— Какво, да не си решил да…

Не го доизслушвам.

Оставяйки върху асфалта следа от обгорял каучук, хондата префучава между колите.

— Давай! — изкрещяват подире ми.

Това да гледаш как някой друг върши дивотии си остава вечно безплатно удоволствие.

Заприщилите движението камиони лениво се точат по пресечната улица. Обикновени камази, но с надпис „2Т“ на платнищата. Ясно, някоя яка фирма се е сдобила със спешна поръчка и предпочита да се изръси за извънреден трафик, наместо да плаща неустойка за забавяне на доставката. Разстоянието между камионите е метър и половина, движат се равномерно, един след друг…

Може и да успея да се промъкна…

Виждам отблясъците на обедното слънце върху стъклата на камионите, лицата на шофьорите, черните изригвания на дизеловите мотори. Шансът да се шмугна в процепа между два камаза е минимален.

Дълбина-дълбина, а бе я върви на…

Мигът на прехода от виртуалното в нормалното пространство винаги е забавен. Но този път разликите са минимални — вместо мотоциклетна каска съм нахлузил виртуален шлем и не яхам седалка, а клеча в креслото.

Само дето градът наоколо стана някак нереален. Всичко загрубя, детайлите изчезнаха, небето придоби равномерно син цвят с малки облачета (веднъж на денонощие те се подреждат, за да изпишат лозунга: „Спомнете си кой измисли и плати за вас това небе!“), драскотините, петната кал, стикерите по колите се заличиха — както всичко, доизмислено от въображението.

Колоната камиони с логото „2Т“ си е още там.

Ще успея да се промъкна!

В слушалките звучаха нечии гласове, някой махаше с ръка от колата си, опитвайки се да ме предпази. Поклащайки джойстика, се мушнах с мотора между камазите. Лек удар — сигурно съм закачил с бронята задното колело. Нищо страшно.

Във виртуалността като нищо щях да падна, да изгубя равновесие. Сега мога с едно движение на джойстика да изправя мотора.

Спрях след кръстовището. Погледнах назад. Пръстите ми сами се плъзнаха по клавиатурата.

deep

[Enter]

Още миг пред погледа ми останаха малките монитори, подплатата на шлема. После плисналата се през екранчетата дъгоцветна вълна отми реалността.