Читать «Фалшивите огледала» онлайн - страница 21

— Андрей, разбираш ли, работата им не беше от онези… — Замълчах. Не това беше аргументът. Но как да му обясня, дявол да го вземе… — Андрей, нали си бил в дълбината?

— Не, разбира се — с нотка на учудване се отзова Недосилов. — Аз съм изследовател, Леонид. Аз съм учен, а не опитно свинче.

Преглъщайки „опитното свинче“, продължих:

— Ами тогава, повярвай ми, работата по описания от тебе метод няма да даде абсолютно никакви резултати. Картинката на монитора няма почти нищо общо с онова, което виждаш и усещаш, намирайки се там. Дори най-внимателният и съобразителен партньор не може да разбере кога наистина ти е необходимо да излезеш от дълбината.

— Само така ти се струва, Леонид — Андрей меко се усмихна. — Аз обаче говорих със специалисти. Те са убедени, че всичко е ставало точно по тоя начин. Нещо повече! Експериментите потвърдиха, че схемата работи!

— В отделни случаи — може би действа. — Не се опитвах да оспорвам неговата истина. Моята истина беше диаметрално противоположна на неговата, но това още нищо не означаваше. — Но не във всички, уверявам те! Пък и не бива да се сравнява днешната дълбина с предишната. Преди две години повечето хора се намираха в Дийптаун благодарение на телефонната връзка, на модемите. Скоростта на предаване на данни беше много ниска, а разработката на света върху дисплея — минимална. Как мислиш, защо бяха необходими всичките тези компании, да речем, „Дийп-разводач“?

— За удобство при виртуалното придвижване — спокойно отвърна Андрей.

— Да, ама не! Просто докато човек пътуваше с такси из виртуалния свят, машината му бързо зареждаше данните за мястото, където трябва да пристигне. И сега става същото, но доста по-бързо. А преди из Дийптаун се пътуваше бавно и колкото бяха по-лоши компютърът и телефонната линия, толкова по-дълго траеше придвижването от една до друга точка…

— Много интересно — кимна Недосилов. — Ще го имам предвид, благодаря. Но по принцип не си прав.

— Защо?

— Ами защото си в плен на мита, Леонид! Прекалено си романтичен, не ми се сърди. Романтиката си е нещо чудесно даже! Разбира се, дайвърите са съществували. Като мит. Като елемент от населената среда. Като символ. А донякъде дори и физически — като добре сработена група хакери. Но само толкова. Да анализираме, например, най-известните легенди за дайвърите. Създадените в края на началния период на усвояването на виртуалността, в златната ера на виртуалното митотворчество. Легендата за моста от конски косъм и вълшебната ябълка на Ал-Кабар, легендата за Неудачника, легендата за „Лабиринт на Смъртта“…

— Легенди ли? — попитах тъпо аз.

— Момчета!

И двамата едновременно погледнахме Вики.

— Не се карайте, а? — Тя сложи пред нас чиниите. — По-добре похапнете преди следващата чашка. А ти, Льоня, ми сипи водка.

— Нали искаше да пиеш ликьор? — троснах й се аз.

— Размислих.

Погледнахме се в очите.

Тя беше чула всичко. Или почти всичко. И разбира какво изпитвам сега.