Читать «Фалшивите огледала» онлайн - страница 219

Пристъпвам още веднъж. Мостът под краката ми е хлъзгав, кара ме да бързам.

Разтварям виелицата и влизам в кабинета на Дибенко.

Доста сериозен кабинет. Веднага внушава уважение. Не се съмнявам, че и в реалността е толкова внушителен.

А създателят на дълбината и творецът на изкуствен интелект седи пред компютъра си и играе тетрис. Доста посредствено, между другото. Ямата е наполовина затрупана… ще му е трудно да разчисти всичко.

— Натисни пауза — съветвам го.

Дибенко потрепва, обръща се. Разноцветните чудновати фигурки се сипят в ямата, образувайки шарена купчина.

— Леонид?

Знам от какво се страхува. Знам защо пръстите му трескаво шарят по клавиатурата, пускайки дийп-програмата.

— Да, аз съм. Не се страхувай. Тъмния Дайвър вече го няма.

— Ти? — без да маха пръсти от клавиатурата, пита Дибенко. — Как влезе?

— Нали все пак съм дайвър.

— Ще ми покажеш тази дупка!

— Вече я затворих. Не бой се. Всичко свърши. Тъмния Дайвър няма да те преследва. Нито пък ще разпространява новата ти програма.

— Уби ли го?

Нямам право да го осъждам. Но облекчението в гласа му е причината, поради която никога няма да станем приятели с него.

— Справих се с него — отклонявам се от отговора. — Съвсем се затрупа…

Дибенко ме поглежда с недоумение. Не разбира как могат да се сравняват играта и живота.

— Сигурен ли си, Леонид?

— Да.

Дибенко се замисля за секунда. После кимва:

— Добре. Вярвам ти. Имахме джентълменско споразумение и аз ще го изпълня… — той вади чековата си книжка, подписва чек и се замисля.

— Няма нужда.

— Да вписвам сума? Но… Леонид, така постъпват само в евтините екшъни.

— Няма нужда от чек. Все едно — няма да го взема. Той няма и да ми трябва, ако реша да отида в банката и да ти взема парите. Но няма да го направя.

— Защо? — Дибенко е искрено учуден. — Помолих те за помощ. Обещах ти награда.

— Това беше моя малка лична работа.

— О’кей. — Дибенко затваря чековата книжка, настанява се по-удобно в креслото. — Тогава искам да ти кажа благодаря. Дори няма да те питам за подробностите. Тази новина ли дойде да ми съобщиш?

— Не само. Дмитрий, какво възнамеряваш да правиш с „Изкуствена натура“?

— Значи си се запознал с нея? Засега продължава тестването. След около половин година програмата ще бъде представена и пусната на пазара.

— Сигурен ли си, че това трябва да се прави?

Сядам пред масата. Поглеждам Дибенко:

— Дмитрий, ти мислиш ли, че отраженията ни ще се окажат по-добри от нас? Че ще се радват да живеят в нарисуван свят, без грима на дийп-програмата, без шансове да влязат в истинския живот?

— Какви ще се окажат — за всеки е индивидуално. Дали ще се радват — ще видим. Всеки един живот е по-добър от небитието, нали?

Тъмния Дайвър в мен се смее и аз поклащам глава.

— Дмитрий, не си пред журналист. Ти самият как мислиш?

Дибенко извръща поглед.

— Леонид… добре, дявол да те вземе. Не знам! Не знам отговорите и на двата въпроса. Но нали все някой трябва да търси отговорите? Така ли е?

— Да, все някой трябва. Аз ги намерих. И двата отговора са — не.

— Леонид, вече нищо не зависи от мен! Нищо! Колелото е задвижено! Мога да забавя скоростта му или да я увелича. Но изобщо не мога да го спра. Програмата ще излезе на пазара. Това е бизнес, разбираш ли? Просто голям бизнес и големи пари. Детските игри на „медал за всепозволеност“ — те са в миналото. Съдружниците ми ще ме погълнат, конкурентите ми ще ме задушат. Парите са вложени, продуктът е създаден. И ще излезе на пазара.