Читать «Фалшивите огледала» онлайн - страница 211

А той знае какво трябва да се направи… аз виждам как полага ръцете си върху гърдите на момчето, как с тласъци се опитва да съживи сърцето…

Не така! Не през дълбината! Не през скъпия и безопасен виртуален гащеризон, който ще превърне силния тласък в леко докосване…

А директно. В реалния живот, в реалния апартамент, където сега Пат се изхлузва от креслото, дращейки гърдите си, сякаш иска да се добере до спрялото сърце…

— Чин, аз умирам ли? — шепне той само с устни.

С периферното си зрение виждам как Подляра се изправя и с походката на пияно зомби се опитва да тръгне към нас.

Дълбина…

Звън на невидима верига. Сблъсък с пустотата. Не мога да изляза!

Макар че и това не би помогнало, аз съм си в къщи, далеч съм. Нужен е този, който е наблизо.

— Излизай! — изкрещявам аз на Чингиз, който продължава да се опитва да направи масаж на сърцето от дълбината… — Излизай, тъпчо! Къде ти е терминала?

Чингиз само хвърля обезумял поглед някъде нагоре и аз разбирам всичко. Далече е. Не можем с полуживите си тела да пълзим през огромната виртуална квартира. Чингиз сега може да е на няколко метра от Пат, през една стена, съвсем наблизо; само че тук, в дълбината, това ще е много дълъг път…

— Излез така! — крещя аз. Сякаш съм забравил кой е пред мен. Сякаш е по силите на обикновения човек, не дайвър, да се изскубне от дъгоцветната вихрушка, да смъкне шлема, да… — Излез, помияр! Всичко това е измама! Всичко е илюзия!

Дълбина…

Пат вече изобщо не говори. Само гледа с помътнели очи, а може и изобщо да не гледа, това да са всичките ни надежди, претопени от лъжовната дълбина в илюзия за живот.

— Аз не умея! — извиква Чингиз. — Аз не мога!

Подръпване на повода. Потропване на веригата. Стените са си наоколо. Не мога да са измъкна, но това нищо няма да промени. Само Чингиз може да го направи.

Дълбина…

— Умееш! Можеш! Длъжен си! — крещя аз. И му шибвам един шамар. С целия си насъбран бяс. — Длъжен си! Длъжен си — значи можеш!

Ти не винаги си била добра към мен, дълбина. И аз не винаги съм те обичал. Само в приказките е различно. Но аз вярвам, че си не просто тъпа, бездушна леща, насочена към душите ни, разплескани върху стъклото. Ти си нещо повече. Ти си изградена от всички нас, ти си изстрадана от нас, ние сме ти давали всичко, каквото можем. И зло, и добро, и ненавист, и любов. Нещо ново би трябвало да се роди в теб и аз не вярвам, не искам да вярвам, че това ново нещо е жестоко и безпощадно.

Не се моля за себе си. Не за Чингиз или Подляра. Дори не и за Пат. За всички нас. За тези, които са били в дълбината, които сега са в нея и които ще влязат.

Защото, ако Пат умре, ти ще станеш друга, дълбина.

Завинаги.

Ние ще загубим не заради това, че Тъмния Дайвър получи своя мечтан файл. Ще загубим, ако умре това момче, което не блести с хакерския си талант; пише думата „маймуна“ без „й“, което е недостойно, вероятно, според Тъмния Дайвър, за вечен живот във виртуалността.

Всички ние ще загубим.

Дори ти, дълбина…

Гледам Чингиз в очите. Виждам страха му, виждам отчаянието му, виждам как се блъска в невидимата бариера…