Читать «Фалшивите огледала» онлайн - страница 8

Но засега си остава заведението, където обичам да ходя.

Избирам си маса до вратата към кухнята. Сервитьорката е непозната, но пристига моментално. Хвърлям бърз поглед на менюто.

— Днешната печена пъстърва във фолио е великолепна! — казва момичето.

Ех. Ял съм пъстърва във фолио… вярно, отдавна. Но не ми хареса. Значи няма да я оценя и сега.

— Пълнена щука — решавам аз.

Това ястие още не съм го опитвал. Но сигурно ще е сервирано красиво, а фантазията ми ще доизмисли вкуса.

— Рибена чорбица… — продължавам аз, плъзвайки поглед по менюто. — И гарафа водка, най-обикновена, пшенична. Черен хляб.

— Това ли е всичко?

— Доматен сок…

Редуването на водка с безалкохолно е нещо вулгарно. Но сега ми се правят тъкмо вулгарни неща.

Оставам да чакам поръчката си. Естествено, всичко може да ми се сервира на секундата, но защо да се разваля илюзията? Седя, оглеждам залата. Някои от лицата са ми до болка познати. Други — не. На сцената се развява самотен китарист — или групата още не се е събрала, или човекът просто обича да свири сам. Вслушвам се в тихия глас…

Този начин е прост: Целият квартал върху платното. Той не е художник, а ехо на века, И на нас… Това е еталон! Като бензинова дъга върху лицето на реката, Проблясъци цветни върху черния асфалт. Това сме ние. Ти виждаш, че сме ти и аз. Той не очакваше награди, Нито пък похвали. Той правеше каквото не може да не прави. На тебешира цветен Роб и Бог. Като бензинова дъга върху лицето на реката, Проблясъци цветни върху черния асфалт. Това сме ние. Портрет до първи дъжд. Да, има дъжд и сняг, Да, не е вечен този век. Но не бързай да крещиш: „Дръжте го!“ със смях; Живеем в епохата на ехото. Като бензинова дъга върху лицето на реката, Проблясъци цветни върху черния асфалт. Това сме ние. Портрет, като феникс от огън.

Певецът сваля китарата. Гледа към залата. Никой не го е слушал внимателно, народът е погълнат от процеса на хранене. За миг погледите ни се срещат и аз изпитвам странното усещане, че песента е била предназначена именно за мен.

С хубавите песни обикновено е така.

Певецът става и си тръгва, хванал китарата по странен начин, за грифа. Инструментът не се държи така, но жестът, кой знае защо, изглежда абсолютно естествен.

По дяволите, трябва да наминавам по-често. „Живеем в епохата на ехото…“

— Може ли?

Обръщам се. Аха…

В Дийптаун рядко можеш да срещнеш старец. Всички искат да са млади и хубави, ако не в живота, поне в омайния сън. Да се решиш на подобен облик — това се казва постъпка!

— Сядай, Ежко — каня го аз.

Ежко е прякорът на местния редовен клиент. Доста дълго го мислех за програма, докато не си поговорихме. Колкото и да е странно, оказа се, че човекът, прекарващ по-голямата част от денонощието в дълбината, е съвсем истински. Около шейсетака, с побеляла коса и бръчки, леко пълен. Подпухнало, но гладко обръснато лице. Къса офицерска подстрижка, заради която са му лепнали този прякор. Личи си, че е поизпаднал, но в рамките на добрия тон. Носи се старомодно, но с чисти и спретнати дрехи. Общо взето не буди неприязън, по-скоро — интерес.