Читать «Краят на небесните господари» онлайн - страница 99

Намеси се Робин:

— Какво се опитваш да направиш?

— Искам да намеря дома си.

— Имаме ли време за всичко това? Вече изоставаме от графика.

— Не ми пука — твърдо отсече тя, без да отделя поглед от екраните.

През следващия половин час минаха над три селища — едното напълно обкръжено от пустошта. Всеки път жителите изскачаха от жалките постройки и зяпаха изумено летящата машина, която не беше Небесен Господар, но Джан не си губеше времето с тях. Накрая извика:

— По-бавно!

Играчката се подчини. Да, онези ниски хълмове… даже оттук можеше да ги познае.

— В каква посока се движим сега? — трескаво попита тя.

— Точно на изток.

— Значи трябва да е на двадесетина мили на изток оттук.

Играчката бавно мина над хълмовете, слизаше все по-ниско.

— Майко Богиньо, това е, не съм сбъркала… Но къде е градът? Къде е Минерва?

— Разказвала си ми, че Небесният Господар бомбардирал града — каза Робин.

— Е да, но някои сгради не бяха разрушени. Доста от по-малките къщи — Тя се намръщи. — Но когато ме отвеждаха, пожарите продължаваха. Може останалото да е изгоряло. — Тя огледа екраните и поклати глава. — Сега летим над някогашните остатъци от нашите ниви… сега всичко е пустош.

— Има нещо пред нас — каза Робин.

Джан видя, че е прав. Обемисти форми, покрити с гъбички. Минерва. Гърлото й се сви. Стотици години усилия бяха отишли на вятъра. Накрая пустошта спечели битката. Играчката вече летеше над погълнатия от гъбичките град. Джан й заповяда да спре и да кацне. Обърна се към Робин:

— Сега сме над мястото, където преди беше площадът.

Играчката меко се отпусна на земята. Джан извади малките лъчеви пистолети, които им даде Фибъс. Протегна един на Робин, другият пъхна под колана си. Помоли Играчката да отвори люковете. Сети се да напомни нещо на Робин.

— Трябва да бъдеш много внимателен навън. Никога досега не си бил в пустошта… е, бил си, но нищо не помниш. Може да стане опасно.

— Кога ще престанеш да се държиш с мен като с новородено? — попита той.

Има отговор и за това, каза си Джан, но би било твърде жестоко той да го чуе. Излезе първа от Играчката. Познатата воня на гъбичките я посрещна като ударна вълна. Беше неприятно топло. Тя вдигна очи. Слънцето беше право над тях в ясното небе. Тя пресметна, че в тази част на континента трябва да е пладне. Огледа се, за да се ориентира. Не беше лесно, гъбичките скриваха очертанията на малкото здания, останали около площада.

— Значи това е Минерва — обади се Робин.

— Не я виждаш точно в разцвета й — сухо каза Джан.

— Знам. Не се опитвах да измислям шеги.

— Извинявай! — промърмори тя и тръгна през площада към най-близките останки. Самият площад беше относително чист, ако не се броят струпаните накуп мухоморки, високи шест стъпки, и няколко гигантски пърхутки. В единия ъгъл се извисяваше голямо дърво, което малко я озадачи. Не си спомняше там да е имало дърво, а едва ли е успяло да порасне толкова само за годините, откакто тя не беше идвала. Имаше още една странност — гъбичките не го нападаха. Изведнъж усети, че Робин се е запътил към дървото.

— Къде отиваш? — извика тя.