Читать «Краят на небесните господари» онлайн - страница 97

Зад нея се чу шум. Обърна се. Баща й идваше към нея с вдигнати ръце. Лицето му беше побеляло. Коленичи от другата страна на Жан-Пол, без да сваля ръцете си.

— Как е той? — попита, поглеждайки нервно към тъмния вход на склада.

— Мисля, че е зле — каза тя задавено. — Много зле. — Кръвта вече попиваше в пръстта около Жан-Пол. — Ще убия Джелкър Бенкс.

— Лил го арестува. Синовете му също.

— Какво от това, все едно ще го убия — Погледна умолително баща си и изплака: — Татко, какво да правя сега?

— Ами нека първо го отнесем в болницата, и то веднага — Той бавно се изправи с лице към склада и извика: — Ще отнесем този човек оттук! Имате ли нещо против?

Айла чуваше мърморещите гласове в склада, после някой отговори:

— Не възразяваме. Вземете го. Но без номера!

Бащата на Айла се наведе, прихвана Жан-Пол под мишниците.

— Вдигни го за краката — каза той. — Ще можеш ли?

— Разбира се.

Айла хвана глезените на Жан-Пол и двамата успяха да го вдигнат. Нещо избълбука в гърлото на ранения мъж, но това беше единствената му реакция. Тежеше много, но Айла би се справила, дори ако теглото му беше двойно. На тревата, където лежеше Жан-Пол, остана такова кърваво петно, че й се прииска да крещи.

Занесоха го до редицата коли, оставяйки след себе си червена следа, и го сложиха отзад в своя камион върху празни чували. Някой подаде одеяло и Айла зави Жан-Пол с него. Остана при него, а баща й подкара с максимална скорост към болницата. Притисна тялото си в неговото, за да смекчи друсането. Накрая се добраха до болницата, там Стивън и помощниците му поеха съдбата на Жан-Пол в своите ръце. Когато го вдигаха от чувалите, бяха напоени с кръв…

Стори й се зла насмешка, когато по-късно й казаха, че бунтовниците се предали само час след случката и освободили всички заложници. Тя не знаеше дали застреляният пред очите им Жан-Пол е станал причината да променят намеренията си. Предполагаше, че е така, но това никак не я интересуваше.

Играчката се спусна с вой и се заби в рояка Хазини, излетели от огромното си гнездо, за да я пресрещнат. Роякът беше толкова гъст, а Играчката — толкова бърза, че неизбежно последваха непрекъснати сблъсъци. Скоро стотици от съществата падаха със смазани тела или разкъсани криле. Някои крещяха от ярост, но повечето бяха мъртви.

В Играчката всеки удар с Хазини се усещаше само като леко потрепване.

— Това много ти харесва, нали?

— Какво? — Джан се беше съсредоточила в екраните.

— Казвам, че това сигурно ти харесва. Да можеше да си видиш лицето. Не съм забелязал досега тази страна от характера ти.

Тя изви очи към Робин. Той я разглеждаше с любопитство.

— Ами харесва ми — призна си тя. — Мразя тези твари! Мисля, че ти обясних причината веднъж. Хазини не се отличават с привлекателни качества. Те са генинженерни машини за убийства и едва ли можем да говорим за разум при тях, но са хитри.

— О, не се опитвах да те порицавам. И аз се занимавах с нещо подобно, само че гонех главоногите около Шангри Ла. Самото им унищожаване много ме забавляваше, но после винаги се усещах… Някак нечист.